Мисис Тейлър ни бе нагостила с хубава супа и хрупкав хляб и в този момент нищо не подсказваше, че ме очаква нещо различно от около час, прекаран в приятни разговори преди лягане. Обаче тъкмо бяхме привършили вечерята и мистър Тейлър ми наливаше чаша бира, варена от негов съсед, отвън по чакъла се чуха приближаващи се стъпки. На мен лично в тази тъмнина и в тази отдалечена къща те ми прозвучаха малко зловещо, ала моите домакини видимо не чувстваха никаква заплаха. И когато мистър Тейлър каза: „Интересно кой ли може да бъде?“, гласът му издаваше само любопитство.
Беше го произнесъл едва ли не на себе си, но сякаш в отговор отвън се чу глас: „Аз съм Джордж Андрюз. Случайно минавах оттук.“
В следващия момент мисис Тейлър вече беше отворила вратата на един добре сложен мъж около петдесетте, който, ако съдех по дрехите му, беше прекарал деня на полето. С фамилиарност, подсказваща, че е чест гостенин в къщата, той седна на малко столче до вратата и с известно усилие си събу ботушите, като междувременно размени няколко непринудени реплики с мисис Тейлър. После се приближи към масата, спря, застана мирно и ми докладва, като че бях офицер в армията:
— Именувам се Андрюз, сър, и ви желая добра вечер. Много съжалявам за сполетялата ви злополука, но се надявам, че нощта, прекарана в Москомб, няма да обърка особено плановете ви.
Бях леко озадачен как този мистър Андрюз е успял да научи за „злополуката“ ми, както се изрази. Във всеки случай отвърнах с усмивка, че плановете ми изобщо не са се объркали и съм безкрайно задължен за гостоприемството. С това, естествено, имах предвид мистър и мисис Тейлър, ала мистър Андрюз явно се почувства съпричастен към изказаната благодарност, защото отвърна незабавно, като вдигна отбранително едрите си ръце нагоре.
— О, не, сър, добре сте ни дошъл. Щастливи сме, че ни гостувате. Толкова рядко хора като вас се отбиват насам. Всички сме много доволни, че можахте да останете.
От начина, по който го каза, останах с впечатлението, че цялото село знае за моята „злополука“ и съответно за настаняването ми в тази къща. Всъщност съвсем скоро се убедих, че това беше близо до истината. Само мога да си представя как през няколкото минути, докато си измия ръцете и пооправя повредените си сако и маншети, мистър и мисис Тейлър са съобщавали новината за пристигането ми на минувачите. Подир малко станахме свидетели на появяването на следващия посетител, мъж, който много приличаше на мистър Андрюз — едър, с вид на земеделец и кални ботуши, които събу до вратата горе-долу по същия начин, както и мистър Андрюз. Приликата им беше толкова голяма, че ги взех за братя, докато новодошлият не ми се представи като: „Морган, сър. Тревър Морган.“
Мистър Морган изрази съжаление за сполетялото ме „нещастие“, но ме увери, че нещата ще се оправят още на сутринта, след което ме уведоми, че всички са невероятно щастливи от пристигането ми в селото. Само броени минути по-рано бях изслушал почти същите уверения, ала точните думи на мистър Морган бяха: „За нас е чест, че в Москомб можем да посрещнем джентълмен като вас, сър.“
Преди да успея да измисля някакъв отговор, отвън пак се дочуха стъпки. Скоро в стаята влезе двойка на средна възраст, които ми бяха представени като мистър и мисис Хари Смит. Тези хора изобщо не приличаха на земеделци. Тя беше едра матрона и ми напомняше мисис Мортимър, готвачката в Дарлингтън Хол през двайсетте и по-голямата част от трийсетте години. За разлика от нея мистър Хари Смит бе дребно човече с напрегнато изражение, което набръчкваше челото му. Когато заеха местата си край масата, той се обърна към мен: „Сигурно колата ви е онзи ретро модел форд горе на Торили Буш Хил, сър?“
— Ако така се нарича хълмът над селото — рекох. — Удивен съм, че вече сте я видели.
— Аз не съм я видял лично, сър. Но Дейв Торнтън минал покрай нея с трактора си преди малко, като се прибирал към къщи. И толкова се учудил, та чак спрял и слязъл да я огледа. — Мистър Хари Смит се обърна към останалите. — Абсолютна красавица. Разправя, че такова нещо никога не бил виждал. Колата на мистър Линдси ряпа да яде!
Това предизвика смях сред слушателите, а мистър Тейлър ми обясни:
— Става дума за джентълмена, който живееше в голямата къща недалеч оттук. Имаше някои странни прояви и хората не го възприеха много добре.
Последва всеобщ шепот на одобрение. После някой се обади: „За ваше здраве, сър“, и посегна към една от халбите, които мисис Тейлър току-що беше раздала. В следващия миг цялата компания вече вдигаше наздравици за мен.