Аз се усмихнах и казах:
— Привилегията е изцяло моя.
— Много сте любезен, сър — отбеляза мисис Смит. — Това е отношение на истински джентълмен. Този мистър Линдси не беше джентълмен. Може и да е имал купища пари, но никога не е бил джентълмен.
Отново всички се съгласиха с нея. Мисис Тейлър прошепна нещо в ухото на мисис Смит, която отвърна: „Каза, че ще дойде веднага щом се освободи.“ И двете ме погледнаха малко смутено, а мисис Смит обясни: „Съобщихме на доктор Карлайл, че сте тук, сър. Той ще се радва да се запознаете.“
— Предполагам, че преглежда пациенти — с извинителен тон добави мисис Тейлър. — Опасявам се, че едва ли ще успее да дойде, преди да сте си легнали, сър.
Тогава мистър Хари Смит, човечето със сбръчканото чело, отново се наведе напред и рече:
— Та онзи мистър Линдси нищо не правеше като хората. Цялото му поведение беше сбъркано. Мислеше се за голяма работа, а нас ни взимаше за глупаци. Но повярвайте ми, сър, скоро му натрихме носа. Хората тук сериозно мислят и разговарят и за всичко имат собствено мнение, което не се срамуват да изкажат. Това мистър Линдси много бързо го разбра.
— Той не беше джентълмен — тихо продума мистър Тейлър. — Изобщо не беше джентълмен.
— Точно така, сър — продължи мистър Хари Смит. — Само като го погледнеш, и ти става ясно, че не е джентълмен. Вярно, имаше голяма къща и носеше скъпи костюми, но тези работи някак си се разбират. И съвсем скоро точно така се и оказа.
Всички закимаха в знак на съгласие и като че обмисляха дали е редно да ме запознаят с историята на тази местна персона. Най-после мистър Тейлър наруши тишината с думите:
— Това, което казва Хари, е вярно. Веднага можеш да различиш истинския джентълмен от лъжливия, та бил той и с най-скъпите дрехи. Например вие, сър. Не са само елегантната кройка на костюма и начинът на говорене. Има още нещо, което ви прави джентълмен. Не мога да го определя, но всеки, който има очи, го вижда.
Мнението му отново предизвика масово одобрение от страна на седящите около масата.
— Доктор Карлайл сигурно вече ще дойде, сър — обади се мисис Тейлър. — Ще ви е приятно да си поговорите с него.
— Доктор Карлайл също го има — рече мистър Тейлър. — Несъмнено го има. Този човек е истински джентълмен.
Мистър Морган, който почти не се беше обаждал от пристигането си, се наведе напред и ме попита:
— Вие какво мислите, че е това, сър? Може би този, който го притежава, по-лесно ще го определи. Тук всички седим и обсъждаме кой го има и кой го няма, но така и не знаем за какво говорим. Може би вие ще ни го кажете, сър.
Възцари се тишина. Почувствах, че всички лица са обърнати към мен. Прокашлях се и подех:
— Едва ли аз съм човекът, който трябва да говори за качества, които може да притежава, може и да не притежава. И все пак, що се отнася точно до този въпрос, допускам, че качеството, за което става дума, би могло най-точно да се определи с термина „достойнство“.
Не виждах смисъл да се впускам в по-подробни обяснения. Просто бях изрекъл гласно онова, което си мислех през цялото време на техния разговор, и едва ли изобщо щях да се намеся, ако ситуацията не го бе наложила. Отговорът ми обаче предизвика огромно удовлетворение.
— Има много истина в това, което казвате, сър — обади се мистър Андрюз и закима. Още няколко гласа го подкрепиха.
— На този мистър Линдси никак нямаше да му е излишно малко достойнство — рече мисис Тейлър. — Бедата на такива като него обаче е, че бъркат арогантността и високомерието с достойнството.
— При всичкото уважение към думите ви, сър — намеси се мистър Хари Смит, — държа да се изясним. Достойнството не е качество, което само джентълмените притежават. То е нещо, към което могат да се стремят и да постигнат всеки мъж и всяка жена в страната ни. Ще ме прощавате, сър, но както казах и преди, когато изразяваме мнението си, ние тук много не се церемоним. И това в случая е моето мнение. Достойнството не е привилегия само за джентълмени.
Естествено, допусках, че двамата с мистър Хари Смит имаме разминаване във вижданията си по въпроса и че ще бъде прекалено сложно, ако започна да обяснявам идеите си на тези хора. Затова реших, че ще е най-добре да се усмихна и да отговоря: „Разбира се, вие сте съвсем прав.“
Това незабавно разпръсна лекото напрежение, което беше надвиснало, докато мистър Хари Смит говореше. Самият той сякаш се отърси от всички задръжки и доразви мисълта си: