— Намерих ви туба с бензин — съобщи доктор Карлайл, докато ми отваряше да се кача в неговия роувър. Благодарих му за досетливостта, ала когато споменах за пари, той също бе категоричен.
— Глупости, приятелю. Та това е минимално количество, което открих в ъгъла на гаража си. Но е напълно достатъчно да стигнете до Кросби Гейт, където бихте могли да си напълните резервоара догоре.
На дневна светлина установих, че центърът на Москомб представлява няколко магазинчета, подредени около църквата, чийто връх бях зърнал от хълма предната вечер. Така и не можах да видя нещо повече от селото, защото доктор Карлайл бързо сви в отклонението към някакъв стопански двор.
— Малко ще посъкратим пътя — поясни той, докато минавахме покрай хамбари и селскостопански машини. Наоколо не се забелязваше жива душа. По едно време пред нас се изпречи затворена врата. Докторът рече:
— Съжалявам, приятелю, но бихте ли се нагърбили с тази чест?
Слязох, приближих се до вратата и в този миг от близкия хамбар се разнесе ожесточен кучешки лай. Да си призная, с огромно облекчение се върнах отново на предната седалка на роувъра.
Разменихме си няколко любезности, изкачвайки тесен път между високи дървета. Той ме разпита добре ли съм спал у Тейлърови и други общи неща. После каза съвършено неочаквано:
— Знаете ли, надявам се да не прозвучи много грубо, но вие не сте ли някакъв високопоставен прислужник?
Повярвайте, при тези думи изпитах огромно чувство на облекчение.
— Да, сър. Всъщност аз съм икономът на Дарлингтън Хол, близо до Оксфорд.
— Помислих си го. Всички тези приказки за срещите с Уинстън Чърчил и така нататък. Снощи си рекох, този или се скъсва да лъже, или… и тогава ми хрумна, че има едно просто обяснение.
Доктор Карлайл ме погледна с усмивка, като продължаваше да управлява колата по стръмния криволичещ път. Казах му:
— Нямах намерение да заблуждавам когото и да било, сър. Обаче…
— О, не е необходимо да ми обяснявате, друже. Съвсем ясно ми е как е станало. Вие сте доста внушителен екземпляр и местните хора са ви взели най-малкото за граф или херцог. — Докторът искрено се разсмя. — Сигурно е много приятно от време на време да те възприемат като лорд.
Попътувахме малко в мълчание, после доктор Карлайл се обърна към мен:
— Е, надявам се, че краткият престой сред нас ви е бил приятен.
— Изключително приятен, сър, благодаря.
— А как ви се сториха жителите на Москомб? Не са лоши хора, нали?
— Невероятно мили, сър. Мистър и мисис Тейлър бяха толкова любезни.
— Ще ми се да не ми викате „сър“ през цялото време, мистър Стивънс. Не, хората тук никак не са лоши. Що се отнася до мен, с радост бих прекарал остатъка от живота си сред тях.
Сякаш долових странна нотка в гласа му. Освен това и някак упорито продължаваше да ме разпитва.
— Значи ги намирате за приятни, а?
— Наистина, докторе, много симпатични.
— Та за какво си говорихте снощи? Предполагам, не са ви отегчили до смърт с всички селски клюки.
— Нищо подобно, докторе. Между другото разговорът беше изключително сериозен и бяха изказани някои интересни мнения.
— О, имате предвид Хари Смит — засмя се докторът. — Не му обръщайте внимание. Забавен е да го слушаш известно време, но в действителност е страшно объркан. В един момент ще решиш, че е комунист, после изведнъж ще изтърси нещо, достойно за най-заклетия консерватор. Истината е, че е доста объркан.
— А, това е интересно да се знае.
— Та на каква тема беше снощната лекция? Империята? Здравеопазването?
— Мистър Смит се придържаше към по-общи теми.
— О? Като например?
Изкашлях се.
— Той изрази някои свои виждания за достойнството.
— Гледай ти. Звучи прекалено философски за Хари Смит. Как, по дяволите, му хрумна точно това?
— Според мен мистър Смит изтъкваше значимостта на предизборната си работа в селото.
— Аха!
— Убеждаваше ме, че жителите на Москомб имали категорично собствено мнение по сериозните въпроси засягащи нацията.