— А, да, напълно в стила на Хари Смит. Както сигурно сте се досетили, всичко това, разбира се, са глупости. Хари постоянно обикаля и се опитва да обработва хората по най-различни проблеми, истината обаче е, че те предпочитат да бъдат оставени на мира.
Помълчахме малко, после аз се осмелих да попитам:
— Извинете, сър, в такъв случай мога ли да смятам, че мистър Смит се възприема като комична фигура от останалите?
— Хм, това е доста силно казано. Хората тук действително притежават някакво политическо съзнание. Чувстват, че са длъжни активно да реагират за разни неуредици, точно както Хари ги подтиква. Но в действителност не се отличават по нищо от хората където и да било. Искат спокоен живот. Хари има много идеи как да се промени това и онова, ала никой в селото не ще безредици, дори това да е в тяхна полза. Хората искат да бъдат оставени на мира да изживеят живота си. Не желаят да ги безпокоят с този или онзи проблем.
Бях изненадан от отвращението, прозвучало в тона на доктора. Той обаче бързо се осъзна, засмя се и смени темата:
— От вашата страна има чудесен изглед към селото.
И наистина под нас се беше открила панорама към селото. Сутрешното слънце го правеше да изглежда по-бляскаво, но иначе видът му не се различаваше съществено от онзи, който бях съзрял във вечерния здрач. Затова предположих, че не сме далече от мястото, където бях оставил форда.
— Мистър Смит очевидно смята — казах, — че достойнството се крепи върху такива неща. Да си изработваш собствено мнение и подобни.
— А, да, достойнството. Бях забравил. Значи Хари се е мъчил да дава философски дефиниции. Божичко! Сигурно е наговорил куп глупости.
— Изводите му не бяха такива, че непременно да се съглася с тях, сър.
Доктор Карлайл кимна, имаше вид на човек, потънал в собствените си мисли.
— Мистър Стивънс — по едно време се обади той, — когато за пръв път дойдох тук, аз бях заклет социалист. Вярвах, че всички трябва да бъдат равни и така нататък. Беше в четирийсет и девета. Социализмът трябваше да позволи на хората да живеят с достойнство. В това вярвах, като дойдох тук. Съжалявам, не е нужно да слушате всички тези щуротии. — Погледна ме весело. — Ами вие, друже?
— Извинете, сър?
— Вие какво мислите за достойнството?
Не мога да не призная, че този директен въпрос определено ме свари неподготвен.
— Не е лесно да се обясни с няколко думи, сър — рекох.
— Но подозирам, че се свежда до това да не се събличаш гол пред хората.
— Извинявайте. Кое се свежда?
— Достойнството, сър.
— Аха. — Докторът кимна, изглеждаше леко объркан. После каза: — Този път трябва вече да ви е познат. Може би на дневна светлина е по-различен. А, онова там ли е колата? Мили боже, каква красота!
Доктор Карлайл спря точно зад форда, слезе и възкликна отново: „Мили боже, каква красота!“ В следващия момент вече беше извадил фуния и тубата с бензина и най-любезно ми помагаше да го изсипем в резервоара. Всичките ми опасения за някаква по-сериозна повреда се стопиха в мига, в който завъртях ключа и двигателят бодро замърка. След това благодарих на доктор Карлайл и двамата се сбогувахме, макар че повече от миля трябваше да следвам роувъра му по стръмния хълм, докато най-сетне пътищата ни се разделиха.
Някъде около девет часа пресякох границата с Корнуол. Това беше цели три часа, преди да се излее дъждът, и облаците все още бяха сребристобели. Между другото много от гледките, които видях тази сутрин, бяха сред най-забележителното от всичко срещано дотук. За съжаление не можех да им отделям полагащото им се внимание, защото, ще го заявя направо, бях изцяло погълнат от мисълта, че — ако изключим някое непредвидено усложнение — отново щях да видя мис Кентън още преди денят да е превалил. Така че, докато шофирах сред обширни открити поля, без в продължение на мили да срещна човек или превозно средство, или пък преминавах през прелестни селца, често не по-големи от няколко скупчени каменни къщурки, пак се улових, че потъвам в спомените от миналото. Ето и сега, както си седя тук в Литъл Комптън, в трапезарията на този приятен хотел, и имам малко свободно време на разположение, аз гледам как дъждът плющи по плочника на селския площад, но не мога да отклоня мислите си в друга посока.
Един определен спомен ме занимава цяла сутрин, или по-скоро само отделен фрагмент от него, един момент, който по някаква причина е съвсем жив в паметта ми дори след толкова години. Виждам се как стоя сам в задния коридор пред затворената врата на стаята на мис Кентън. Не бях точно с лице към нея, а леко извърнат и потънал в нерешителност дали да почукам, или не, защото в този миг бях поразен от мисълта, че зад същата тази врата, само на няколко метра от мен, мис Кентън плаче. Както казах, мигът е останал дълбоко врязан в паметта ми, както и споменът за особеното чувство, което усетих, че се заражда в мен, докато плахо пристъпвах пред стаята й. За съжаление изобщо не съм сигурен каква беше причината, която ме бе накарала да стоя така в задния коридор. Струва ми се, че по-рано, в опитите си да избистря този спомен, може би съм споменал, че това се е случило в първите минути след като мис Кентън прочете съобщението за смъртта на леля си; искам да кажа, случаят, когато я бях оставил насаме със скръбта й и чак после в коридора осъзнах, че не съм й поднесъл съболезнованията си. Сега обаче, след много размисъл, стигам до извода, че съм се пообъркал; че събитието, за което говоря, стана през една вечер, най-малкото няколко месеца след смъртта на лелята на мис Кентън — всъщност беше същата вечер, когато младият мистър Кардинал съвсем неочаквано се появи в Дарлингтън Хол.