Бащата на мистър Кардинал, сър Дейвид Кардинал, беше стар и много близък приятел и колега на лорд Дарлингтън, но три или четири години преди случая, за който ще разкажа, трагично бе загинал при езда. Междувременно младият мистър Кардинал беше започнал да си извоюва име на журналист, чиято сила бе в остроумните коментари на международните събития. Явно творбите му рядко бяха по вкуса на лорд Дарлингтън и аз си спомням колко пъти негова светлост е вдигал очи от вестника и казвал нещо от рода на: „Младият Реджи отново е надраскал куп глупости. Добре че баща му не е жив да ги прочете.“ Но коментарите на мистър Кардинал съвсем не му пречеха често да гостува в Дарлингтън Хол; и действително господарят ми никога не забравяше, че младежът е негов кръщелник, и винаги го приемаше като роднина. В същото време мистър Кардинал нямаше навика да се появява на вечеря, без предварително да е уведомил, затова бях малко изненадан, когато онази вечер отворих вратата и го заварих да стои отпред, прегърнал куфарчето си с две ръце.
— О, здравей, Стивънс, как си? — каза той. — Тази вечер нещата ми се пообъркаха, та си помислих дали лорд Дарлингтън няма да ме приюти за през нощта.
— Приятно ми е, че ви виждам отново, сър. Ще съобщя на негова светлост, че сте тук.
— Намерението ми беше да пренощувам у мистър Роулънд, ала очевидно е станало недоразумение, защото те са заминали някъде. Надявам се, че моментът не е неудобен за посещения. Искам да кажа, няма нищо специално тази вечер, нали?
— Мисля, че негова светлост очаква някакви господа след вечеря, сър.
— А, това вече е лош късмет. Несъмнено съм избрал неподходяща вечер. Май ще е най-добре да не надигам много глава. И без това имам да довършвам някои работи. — Мистър Кардинал посочи куфарчето си.
— Ще кажа на негова светлост, че сте тук, сър. Дошли сте тъкмо навреме, за да вечеряте заедно.
— Страхотно, точно на това се надявах. Само че надали мисис Мортимър ще бъде особено щастлива от присъствието ми.
Оставих младежа в гостната и отидох в кабинета, където заварих господаря си вглъбен в някакви книжа. След като го уведомих за мистър Кардинал, на лицето му се изписа гримаса на раздразнение. После се облегна назад в стола си, сякаш се опитваше да разреши нещо.
— Съобщи на мистър Кардинал, че скоро ще сляза — най-сетне изрече той. — Известно време може да се забавлява и сам.
Когато отново се върнах в гостната, видях младия човек неспокойно да крачи из стаята и да изучава предмети, които би трябвало отдавна да са му познати. Предадох му съобщението на лорд Дарлингтън и го попитах какво да му донеса за пиене.
— О, засега само чай, Стивънс. Кого очаква негова светлост?
— Съжалявам, сър, но се боя, че не мога да ви помогна.
— Никаква идея ли нямаш?
— Съжалявам, сър.
— Хм, интересно. Е, както и да е. По-добре да се сниша тази вечер.
Спомням си, че малко след разговора ни слязох до стаята на мис Кентън. Тя седеше край масата, макар че пред нея нямаше нищо и ръцете й бяха празни. Всъщност в позата й имаше нещо, което подсказваше, че е седяла така доста време.
— Мистър Кардинал е тук, мис Кентън — казах. — Тази вечер ще се нуждае от обичайната си стая.
— Много добре, мистър Стивънс. Ще се погрижа за това, преди да изляза.