— А! Ще излизате ли, мис Кентън?
— Така смятам, мистър Стивънс.
Може би видът ми е бил леко изненадан, защото тя продължи:
— Сигурно си спомняте, мистър Стивънс, че обсъждахме този въпрос преди две седмици.
— Да, разбира се, мис Кентън. Извинете, просто за момент бях забравил.
— Нещо не е наред ли, мистър Стивънс?
— Напротив, мис Кентън. Очакваме гости, но вашето присъствие едва ли ще ни е необходимо.
— Мисля, че още преди две седмици се бяхме споразумели да изляза тази вечер, мистър Стивънс.
— Да, мис Кентън. Наистина моля да ме извините.
Тръгнах си, ала бях спрян до вратата от думите й.
— Мистър Стивънс, държа да ви кажа нещо.
— Да, мис Кентън?
— Отнася се за моя познат. С когото ми предстои да се срещна.
— Да, мис Кентън.
— Помоли ме да се омъжа за него. Смятам, че имате право да го знаете.
— Действително, мис Кентън. Това е много интересно.
— Все още обмислям въпроса.
— Разбира се.
За миг тя погледна надолу към ръцете си, но почти веднага отново вдигна очи към мен.
— Моят познат трябва да започне нова работа на Западното крайбрежие от следващия месец.
— Да, разбирам.
— Та, пак повтарям, мистър Стивънс, аз все още обмислям въпроса. Обаче реших, че съм задължена да ви информирам за положението.
— Много съм ви благодарен, мис Кентън. Искрено се надявам, че ще прекарате приятно тази вечер. А сега моля да ме извините.
Може би двайсетина минути по-късно срещнах мис Кентън, този път, докато се занимавах с подготовката на вечерята. Всъщност аз се изкачвах по черното стълбище, понесъл препълнена табла за сервиране, когато чух яростен шум от стъпки по дъсчения под зад себе си. Обърнах се и видях мис Кентън, която гневно ме гледаше от долната площадка.
— Мистър Стивънс, да разбирам ли, че желаете да остана на работа тази вечер?
— Съвсем не, мис Кентън. Както отбелязахте, вие наистина ме бяхте уведомили преди известно време.
— Но явно излизането ми никак не ви е приятно.
— Напротив, мис Кентън.
— Нима си въобразявате, че като вдигате такава патърдия в кухнята и трополите напред-назад пред стаята ми, ще ме накарате да променя решението си?
— Мис Кентън, незначителното напрежение в кухнята се създаде единствено поради пристигането на мистър Кардинал в последния момент. Няма никаква причина, която да попречи на излизането ви.
— Възнамерявам да изляза със или без вашата благословия, мистър Стивънс, и държа да го заявя най-категорично. Предупредила съм ви преди няколко седмици.
— Разбира се, мис Кентън. И още веднъж ви пожелавам много приятна вечер.
По време на вечерята между двамата господа се възцари странна атмосфера. На моменти те дълго се хранеха в мълчание, като негова светлост изглеждаше някъде далеч. В един миг мистър Кардинал попита:
— Нещо специално ли има тази вечер, сър?
— А?
— Гостите ви… Специални ли са?
— Опасявам се, че не мога да ти кажа, момчето ми. Строго секретно.
— О, боже! Предполагам, това означава, че аз не бива да участвам.
— Да участваш в какво, момчето ми?
— В онова, което ще се състои тази вечер.
— О, въобще няма да ти е интересно. Във всеки случай всичко е във висока степен секретно. Не мога да допусна човек като теб да се мотае наоколо. О не, изобщо няма да стане.
— О, боже! Това наистина звучи много специално.
Мистър Кардинал гледаше негова светлост умолително, но той просто продължи да се храни, без да отрони нито дума повече.
После двамата се оттеглиха в пушалнята на портвайн и пури. Докато разтребвах трапезарията и подготвях гостната за вечерните посетители, многократно ми се налагаше да минавам покрай вратата на пушалнята. При това положение нямаше начин да не забележа как, за разлика от спокойната атмосфера по време на вечерята, сега разговорът между тях бе станал доста напрегнат. Четвърт час по-късно вече оттам долитаха гневни гласове. Разбира се, не съм се спирал да ги слушам, ала не можех да не чуя виковете на негова светлост: „Но това не е твоя работа, момчето ми! Това не е твоя работа!“
Бях в трапезарията, когато най-сетне господата излязоха. Изглеждаха поуспокоени и единствените думи, които долових, докато прекосяваха преддверието, бяха на лорд Дарлингтън: „Помни, момчето ми, че ти се доверявам.“ На което мистър Кардинал раздразнено промърмори: „Да, да, имате честната ми дума.“ После стъпките им се разделиха. Негова светлост тръгна към кабинета, а младежът — към библиотеката.