— И това не е всичко, Стивънс. В този момент, освен ако страшно много не греша, точно в този момент негова светлост лансира идеята лично Негово Величество да посети хер Хитлер. Едва ли е тайна, че нашият нов крал винаги е бил привърженик на нацистите. Е, очевидно сега той изключително държи да приеме поканата на хер Хитлер. И тъкмо в момента, Стивънс, негова светлост прави всичко, на което е способен, за да анулира възраженията на Външно министерство за тази отвратителна идея.
— Съжалявам, сър, но не виждам господарят ми да прави нещо друго освен най-възвишеното и най-благородното. В крайна сметка влага всичките си сили, за да има мир в Европа.
— Кажи ми, Стивънс, не допускаш ли макар и най-минималната възможност аз да съм правият? Най-малкото това, което говоря, не поражда ли у теб някакво любопитство?
— Съжалявам, сър, налага се да ви заявя, че изпитвам пълно доверие в правилната преценка на негова светлост.
— Никой, който правилно преценява събитията, не може да продължи да вярва на думите на хер Хитлер след въвеждането на германската армия в демилитаризираната Рейнска област, Стивънс. Лорд Дарлингтън е изгубил всякаква почва под краката си. Божичко, сега май наистина те обидих.
— Нищо подобно, сър — отвърнах и се изправих, защото бях чул звънеца от гостната. — Вероятно господата имат нужда от услугите ми. Моля да ме извините.
Въздухът в гостната бе натежал от тютюнев дим. Видните личности пушеха пурите си с тържествени изражения на лицата и без да проронват нито дума, докато негова светлост ме инструктира да донеса от избата една много специална бутилка портвайн.
По това време на нощта просто не е възможно стъпките ми да не са отеквали из пустия заден коридор и очевидно този шум е събудил мис Кентън. Защото вратата на стаята й се отвори и тя се появи на прага, осветена от лампата отвътре.
— Изненадан съм, че ви намирам тук, мис Кентън — отбелязах, като наближих.
— Мистър Стивънс, тази вечер се държах твърде глупаво.
— Извинете, мис Кентън, нямам време за разговори.
— Мистър Стивънс, не бива да взимате присърце нищо от онова, което казах по-рано. Просто се държах като глупачка.
— Нищо не съм взел присърце, мис Кентън. Всъщност дори не се сещам за какво говорите. Горе стават съдбоносни събития, така че ми е абсолютно невъзможно да остана тук, за да си разменяме любезности. Бих ви предложил да си легнете.
След тези думи избързах напред и чак когато стигнах в кухнята, отново възцарилата се тъмнина в коридора ми подсказа, че мис Кентън е затворила вратата на стаята си.
Сравнително лесно открих въпросната бутилка в избата и я приготвих за сервиране. Само минути след кратката ми среща с мис Кентън аз отново вървях по тъмния коридор, като този път носех и табла. Щом наближих вратата на стаята й, от светлината, която се процеждаше под прага, разбрах, че все още не си е легнала. И точно това е моментът, вече съм сигурен, който така упорито се е загнездил в паметта ми. Моментът, в който се спрях, държах таблата в ръце и все по-силно ме завладяваше усещането, че само на няколко метра от мен, от другата страна на вратата, мис Кентън плаче. Доколкото си спомням, нямах конкретни доказателства — не бях чул никакво хлипане — и въпреки всичко бях абсолютно убеден, че ако почуках и влезех, щях да я заваря обляна в сълзи. Не знам колко време съм стоял така; тогава ми се стори твърде дълго, но подозирам, че не е било повече от няколко секунди. Защото, разбира се, трябваше бързо да се кача горе, за да сервирам на едни от най-изтъкнатите представители на нацията, и не мога да допусна, че съм се бавил излишно.
Когато се върнах в гостната, забелязах, че господата все още изглеждат много сериозни. Като изключим това обаче, почти нямах възможност да добия впечатление за атмосферата, понеже щом влязох, негова светлост веднага пое таблата от ръцете ми с думите: „Благодаря, Стивънс, аз ще се погрижа. Това е всичко.“
Отново пресякох преддверието и заех обичайното си място под арката, ала в следващия час, докато посетителите най-после си тръгнаха, не се случи нищо, което да ме накара да напусна поста си. Въпреки това този промеждутък се е запазил завинаги в паметта ми. Отначало настроението ми беше — не се срамувам да си го призная — доста потиснато. Постепенно обаче нещо странно започна да се случва; искам да кажа, че в гърдите ми се зароди дълбоко победоносно чувство. Не си спомням доколко съм анализирал това чувство тогава, но днес, погледнато от дистанцията на времето, никак не ми е трудно да си го обясня. Ами в крайна сметка току-що бях преминал през изключително тежко изпитание и бях успял да запазя „достойнството, отговарящо на положението ми“, и то по такъв начин, че дори и собственият ми баща би се гордял с мен. А там насреща, зад вратите, в които бях вперил поглед, в стаята, където преди малко бях изпълнявал задълженията си, най-влиятелните мъже на Европа обсъждаха съдбата на целия континент. Кой би се усъмнил тогава, че съм достигнал близостта до центъра на нещата, за която всеки иконом само би могъл да си мечтае? Затова, предполагам, че докато стоях и разсъждавах върху събитията от вечерта — които се бяха случили и които тепърва щяха да се разиграят, — аз ги възприемах като резюме на всичко, което до момента бях постигнал в живота си. Просто не виждам друго обяснение за победоносното чувство, обзело ме в тази нощ.