Ден шести — вечерта
От много години се каня да дойда в това градче край морето. Слушал съм различни хора да разказват колко приятно са прекарали ваканциите си тук, а и мисис Саймънс в „Чудото на Англия“ го нарича „град, в който посетителят може да се забавлява дни наред, без да му омръзне“. Тя дори специално споменава кея, по който се разхождам вече половин час, и горещо препоръчва да бъде видян вечер, когато е осветен от многобройни разноцветни крушки. Само преди миг научих от един служител, че светлините ще бъдат запалени „съвсем скоро“, и затова реших да седна на тази пейка и да изчакам събитието. Оттук мога чудесно да наблюдавам как слънцето залязва над морето и макар че все още има достатъчно дневна светлина — денят беше великолепен, — по брега започват да се появяват светлинки. Междувременно кеят е все така многолюден. Зад мен постоянното трополене на безброй човешки стъпки върху дъските не спира нито за секунда.
Пристигнах в града вчера следобед и реших да остана още една нощ, за да разполагам с цял ден за почивка. И трябва да призная, изпитах истинско облекчение, че няма да шофирам. Наистина да пътуваш с кола също е приятно, но след известно време омръзва. Във всеки случай спокойно мога да си позволя да остана и днес, защото ако утре сутринта тръгна рано, ще стигна в Дарлингтън Хол за следобедния чай.
Изминаха два дни от срещата ми с мис Кентън в чайния салон на хотел „Розова градина“ в Литъл Комптън. Защото всъщност точно там се видяхме, като мис Кентън силно ме изненада с появата си в хотела. Бях се наобядвал и просто убивах времето, гледайки дъжда през прозореца, когато човек от персонала дойде да ме уведоми, че някаква дама ме чака на рецепцията. Излязох във фоайето, но не зърнах нито едно познато лице. Тогава администраторката се обади: „Дамата е в чайния салон, сър.“
Минах през посочената ми врата и се озовах в помещение, запълнено от зле подхождащи си фотьойли и малко на брой масички. Вътре нямаше никой друг освен мис Кентън, която се изправи, усмихна се и ми протегна ръката си.
— А, мистър Стивънс, колко ми е приятно, че ви виждам отново.
— Мисис Бен, това наистина е чудесно.
Бе изключително мрачно поради дъжда, затова преместихме два фотьойла близо до еркерния прозорец. И ето така мис Кентън и аз разговаряхме през следващите два часа, потопени в сивкавия здрач, а дъждът продължаваше ритмично да плющи вън на площада.
Тя, естествено, беше поостаряла, ала поне в моите очи изглеждаше все така изящна. Фигурата й бе останала слаба, стойката — изправена както винаги. Не беше загубила и навика да държи главата си леко наклонена, сякаш вечно предизвикваше някого. Разбира се, на слабата светлина, която падаше върху лицето й, не можех да не забележа появилите се тук-там бръчици, но като цяло тази мис Кентън, която седеше срещу мен, удивително приличаше на човека, който обитаваше спомените ми през годините. С една дума, беше ми изключително приятно да я срещна отново.
През първите двайсетина минути бих казал, че си разменяхме реплики, характерни по-скоро за разговор между непознати; тя учтиво ме разпитваше как е минало пътуването ми, приятно ли прекарвам почивката си, кои градове и забележителности съм посетил и така нататък. Колкото повече разговаряхме, толкова по-настойчиво започваше да ми се струва, че забелязвам и други, макар и незначителни промени, които времето беше оставило върху нея. Например мис Кентън ми изглеждаше някак по-бавна. Възможно е това да се дължи на умиротворението, което идва с възрастта, и аз упорито се опитвах да го възприемам точно по този начин. Но все пак не можех да се отърся от усещането, че онова, което виждах пред себе си, в крайна сметка беше умора от живота; искрицата, която преди я правеше толкова жизнена и понякога дори избухлива, сега сякаш беше изгаснала. Даже ми се струваше, че когато не говореше, когато лицето й беше спокойно, на моменти зървах тъга в изражението й. Може обаче и да грешах.