Отново се взрях навън в дъжда. След малко чух думите на мис Кентън зад гърба си:
— Мистър Стивънс, как бих могла да го обясня? И аз самата не съм в състояние да разбера защо правя тези неща. Истината е, че досега съм го напускала три пъти. — Тя замълча за момент, а аз продължих да гледам към нивата отвъд пътя. После каза: — Мистър Стивънс, предполагам, че ме питате дали обичам мъжа си?
— Моля ви се, мисис Бен, как бих могъл да допусна…
— Чувствам, че ви дължа този отговор, мистър Стивънс. Както отбелязахте, може да не се видим още много години. Да, аз действително обичам своя съпруг. В началото не го обичах. Не го обичах дълго време. Когато, вече толкова отдавна, напуснах Дарлингтън Хол, всъщност не осъзнавах, че завинаги го напускам. Навярно съм го възприемала като поредната своя хитрост, с която съм искала да ви ядосам. Преживях истински шок, щом се озовах тук и се оказа, че съм омъжена. Бях нещастна, много нещастна. Но годините се нижеха, избухна войната, Катрин израсна и един ден осъзнах, че обичам съпруга си. Когато прекарваш толкова време с един човек, установяваш, че свикваш с него. Той е мил, стабилен и да, мистър Стивънс, аз го обикнах.
Мис Кентън замълча за миг, преди да продължи:
— Това съвсем не означава, разбира се, че на моменти — макар и изключително рядко — човек не си казва: „Каква ужасна грешка направих с живота си.“ И тогава си представяш един по-различен живот, един по-хубав живот. Аз например си представям живота, който бих могла да имам с вас, мистър Стивънс. И предполагам, точно тогава започвам да се дразня от разни дреболии и си тръгвам. Ала много скоро си давам сметка, че истинското ми място е при моя съпруг. В края на краищата вече е твърде късно да върнем часовника назад. Човек не може все да си мисли какво би могло да бъде. Разбрах, че животът ми не е по-лош от този на повечето хора, а в някои отношения е и по-добър и би трябвало да съм благодарна.
Струва ми се, че не отговорих веднага, защото ми бе нужно известно време напълно да осъзная думите на мис Кентън. Освен това, както сигурно ще се съгласите, смисълът им беше такъв, че не можеше да не ме натъжи. И ако трябва да съм честен, в този миг сърцето ми се късаше. Не след дълго обаче аз се обърнах към нея и изрекох с усмивка:
— Съвсем права сте, мисис Бен. Твърде късно е да върнем часовника назад. И действително нямаше да намеря покой, ако знаех, че подобни мисли са били причина вие и съпругът ви да бъдете нещастни. Всеки един от нас, както отбелязахте, трябва да е благодарен за това, което наистина му принадлежи. А от онова, което ми разказахте, мисис Бен, вие има от какво да сте доволна. Всъщност, като се замисля, щом на мистър Бен му предстои пенсиониране, а ще ви се родят и внуци, излиза, че тепърва ви очакват много щастливи години съвместен живот. И в никакъв случай не бива да допускате разни глупави идеи да застават между вас и щастието, което заслужавате.
— Разбира се, че сте прав, мистър Стивънс. Толкова сте мил.
— Е, мисис Бен, ето че автобусът ви вече идва.
Излязох навън и махнах на шофьора да спре, а мис Кентън се изправи и пристъпи до края на заслона. Едва когато автобусът спря, аз се осмелих да я погледна и забелязах, че очите й са пълни със сълзи. Усмихнах й се и казах:
— Сега, мисис Бен, трябва изключително внимателно да се грижите за себе си. Мнозина твърдят, че пенсионната възраст е най-добрата част от живота на семейната двойка. Длъжна сте да направите всичко възможно, за да бъдат тези години щастливи и за вас, и за вашия съпруг. Може би никога няма да се срещнем отново, мисис Бен, затова ви моля да размислите над думите ми.
— Непременно, мистър Стивънс, благодаря ви. И благодаря, че ме докарахте. Беше много любезно от ваша страна. Радвам се, че се видяхме.
— И за мен беше голямо удоволствие да ви видя, мисис Бен.
Най-после запалиха светлините на кея и тълпата зад мен приветства събитието с радостни възгласи. Все още е достатъчно светло — небето над водата се е оцветило в бледочервено, — но очевидно хората, които започнаха да се събират на кея през последния половин час, желаят да настъпи нощта. Това, предполагам, потвърждава думите на човека, който допреди малко седеше до мен на пейката и с когото проведохме любопитен разговор. Той твърдеше, че за мнозина вечерта е най-хубавата част от деня, онази част, която очакват с най-голямо нетърпение. И, изглежда, има нещо вярно в тези думи. Защо иначе всички ще надават спонтанни възгласи просто задето са запалили светлините на кея?