— Сигурно сте били привързани към този лорд какъв беше? И казвате, че са минали три години, откакто е починал? Виждам, че сте били много привързан, приятелю.
— Лорд Дарлингтън не беше лош човек. Изобщо не беше лош. И поне в края на живота си имаше преимуществото да заяви, че сам е направил грешките си. Негова светлост беше смел. Избра определен път в живота, той се оказа погрешен, но сам го избра, поне това може да каже за себе си. А аз? Аз не мога да претендирам дори за това. Виждате ли, аз вярвах. Вярвах в мъдростта на негова светлост. През дългите години, докато му служех, вярвах, че правя нещо, което си струва. Не мога дори да кажа, че сам съм извършил грешките си. И ето сега се питам — какво достойнство има в това?
— Действително, приятелю, не съм сигурен, че разбирам всичко, за което говорите, според мен обаче подходът ви е съвършено погрешен. Не се взирайте през цялото време назад, няма начин да не се депресирате. Добре де, вече не можете да вършите работата си както преди. Та с всеки е така. Идва момент, в който трябва да си вдигнем краката. Вижте мен. Откакто се пенсионирах, съм безгрижен като славейче. Вярно, и двамата не сме първа младост, но трябва да продължите да гледате напред. — И струва ми се, точно тогава той ми го каза: — Трябва да се радвате на живота. Вечерта е най-хубавата част от деня. Свършили сте всичката работа. Сега можете да вдигнете крака и да се наслаждавате на живота. Аз поне така го разбирам. Питайте когото искате, всеки ще ви го каже. Вечерта е най-хубавата част от деня.
— Сигурен съм, че сте прав — рекох. — Съжалявам, толкова се изложих. Предполагам, че съм преуморен. Тези дни твърде много пътувах.
Минаха вече двайсет минути, откакто човекът си тръгна, а аз останах на пейката, за да изчакам събитието, което току-що се случи — запалването на светлините на кея. Както споменах, щастливите възгласи, с които дошлите да се забавляват посрещнаха незначителната случка, доказва колко прав бе моят събеседник; за мнозина вечерта е най-хубавата част от деня. Тогава може би трябва да опитам и да се вслушам в съвета му. Ще престана постоянно да се взирам назад, ще възприема един по-положителен светоглед и ще се постарая да извлека най-доброто от остатъка на моя ден. В края на краищата какво можем да спечелим, ако непрекъснато гледаме назад и се обвиняваме, че животът ни не е протекъл точно така, както би ни се искало? Суровата истина е, че хората като вас и мен нямат друг избор, освен изцяло да поверят съдбата си в ръцете на видните господа, които са в центъра на световните събития и които са ни наели да им служим. Какъв е смисълът непрестанно да страдаме за това какво сме могли или не сме могли да сторим, за да контролираме посоката на живота си? Достатъчно е, че хора като вас и мен поне се опитват макар и с мъничко да допринесат за нещо стойностно и истинско. И ако някои от нас са готови да пожертват много неща в живота си, за да преследват тази цел, това вече само по себе си, независимо от резултатите, е повод за гордост и удовлетворение.
Преди няколко минути, малко след като запалиха светлините, аз се обърнах, за да разгледам по-внимателно тълпите, които се смееха и бърбореха зад гърба ми. По кея се разхождат представители на всички възрастови групи: семейства с деца, двойки, млади и по-възрастни, крачат един до друг, хванати за ръце. Съвсем близо до мен се е събрала групичка от шест-седем души, която определено възбуди любопитството ми. Естествено, отначало реших, че са приятели, излезли да прекарат вечерта заедно. Ала когато се заслушах в разговора им, стана ясно, че са непознати, които току-що са се срещнали на това място. Явно се бяха поспрели за миг, за да изчакат запалването на светлините, след което се бяха заговорили. Сега, докато ги наблюдавам, всички весело се смеят. Интересно как хората толкова бързо успяват да изградят такива отношения помежду си. Възможно е точно тези тук да ги обединява предвкусването на предстоящата вечер. Аз обаче предполагам, че е по-вероятно обяснението да се крие в умението им да се шегуват. Ето, слушам ги и установявам, че остроумията следват едно подир друго. И започва да ми се струва, че това се харесва на много хора. Нищо чудно събеседникът ми от преди малко да е очаквал същото и от мен. Ако е така, дълбоко съм го разочаровал. Може пък наистина да е дошло време по-сериозно да се заема с тези неща. Като се замисли човек, развиването на умението да се шегуваш не е толкова глупаво занимание — особено ако в това се крие ключът към топлината в човешките взаимоотношения.
Също така започвам да вярвам, че никак не е неразумно един работодател да очаква от своя служител остроумни забележки. Аз, разбира се, вече положих доста усилия, за да усъвършенствам уменията си в тази област, но е възможно никога да не съм подхождал към задачата с необходимата всеотдайност. Тогава може би, щом утре се прибера в Дарлингтън Хол — мистър Фарадей ще се забави още една седмица, — бих могъл да подновя упражненията с удвоена енергия. И смея да се надявам, че когато господарят ми се върне, ще успея приятно да го изненадам.