— Въобще не ми говори. След гадния номер, който ми извъртя, трябва да наредя да ти хвърлят бой с тояги!… Я виж, идеята е добра!
Тя повика някого:
— Тибо!
Отвори се една врата — тази на вестибюла, през който обикновено се влизаше в къщата. Появи се колос, облечен като лакей, който се учуди, а след това се зарадва, че вижда Марсиак.
— Добър ден, господине.
— Добър ден, Тибо. Как е синът ти, този, който падна и си счупи ръката?
— Оправя се, господине. Благодаря, че попитахте.
— А най-малката? Все така игрива ли е?
— Много плаче. Растат ѝ зъбки.
— Колко деца имаш всъщност?
— Осем, господине.
— Охо, разбираш си от занаята, приятелю!
Тибо порозовя и сведе поглед.
— Свършихте ли? — попита Габриел с леден глас. — Тибо, заслужаваш мъмрене.
Тъй като той я погледна неразбиращо, красавицата обясни:
— Тук всеки си влиза като в хан!
Тибо се обърна към вестибюла и към входната врата.
— Не е така. Бравата е заключена и се кълна, че не съм мърдал от поста си на столчето. Макар че не би било зле да си сложа възглавничка, тъй като много ме болят…
Марсиак едва се сдържа да не прихне.
— Достатъчно, Тибо — нареди Габриел. — Върни се при столчето си и при заключената врата.
Погледна към жабчетата, които бяха накачулили вратата на салона и им се скара:
— Махайте се! Марш! Измитайте се! И затворете вратата.
Те се подчиниха, но лошото ѝ настроение продължи да се проявява:
— Човек няма спокойствие в тази къща! Ела.
Марсиак я последва в едно преддверие, това към спалнята ѝ, мястото на отминали наслади. Входът към алкова остана плътно затворен и Габриел, рязка и с кръстосани пред гърдите ръце, отсече:
— Искаше да ми кажеш една думичка? Съгласна съм. Говори.
— Габриел — започна гасконецът с помирителен тон…
— Така. Една дума. Изрече я. А сега сбогом. Знаеш пътя… Не ме принуждавай да нареждам на Тибо да те изпроводи.
— При тези обстоятелства — опита се да разведри атмосферата Марсиак — ми се струва, че дори да пожелая непорочна целувка, ще е много нахално…
— Целувка от Тибо ли? Мога да си представя.
Присвил рамене, Марсиак се престори, че си тръгва. Но се обърна и в знак, че моли за мир, ѝ подаде пръстена, спечелен на дуел от маркиз Дьо Брево.
— Това подарък ли е?
Габриел се опита да остане невъзмутима. Но в погледа ѝ просветна блясък, подобен на този, който се излъчваше от рубина.
— Да не е краден?
— Обиждаш ме. Даден ми е доброволно от предишния му собственик.
— Пред свидетели ли?
— Да. Пред Д’Орван. Може да го попиташ.
— Той вече не идва тук.
— Ще го доведа.
— Но това е мъжки пръстен.
— Виж колко е хубав камъкът.
Тя малко поомекна.
— Вярно е.
— Може да се носи и от мъж, и от жена.
Габриел присви рамене, взе пръстена и като насочи заканително пръста си към Марсиак, рече:
— Не смятай, че съм ти простила!
Доволен и изпълнен със съблазън, гасконецът я погледна съучастнически и предложи:
— Да речем, че това е само началото, нали?
16.
В странноприемницата на пътя за Клермон никой не смееше нито да продума, нито да помръдне, откакто се бяха появили петимата наемници.
— Маланконтър — рече водачът им, приглаждайки русолявите си коси зад ухото. — Това е войнствено име, което лесно се помни, нали?
Той се беше настанил на масата на Лепра и си поръча вино. Разговаряше с тон, който издаваше прекалена арогантност, за да изглежда нормален. Трима от хората му стояха прави зад него, а последният от бандата, драк със сиви люспи, пазеше при вратата и наблюдаваше обстановката в помещението.
— Струва ми се, обаче — продължи Маланконтър, — че името ми нищо не ти говори. Знаеш ли защо?
— Не — отвърна Лепра.
— Поради това, че тези, които го чуят от устата ми и не са ми приятели, често пъти умират.
— Аха.
— Не се ли обезпокои?
— Никак.
Маланконтър почеса с нокът белега на ъгълчето на устните си и насила се усмихна.
— Прав си. Защото днес ме намираш в милосърдно настроение. Готов съм да забравя трудностите, които ни причини. Дори съм склонен да ти простя двата трупа, които остави край границата. И даже да забравя мръсния трик, който ни скрои в Амиен. Но…
— Но?
— Но трябва да ни дадеш това, за което се досещаш.
Наемниците не се съмняваха, че ще победят. Те бяха петима срещу противник, който не можеше да се надява на никаква помощ. Усмихваха се, чакаха само да изтеглят рапирите си и да започне да се лее кръв.