Марсиак вярваше в същото.
21.
Слънцето беше все още високо, когато Анес дьо Водрьой пристигна в селото. Дублетът ѝ беше разкопчан, а в бедрото ѝ се удряше ножницата, която беше посивяла от прахта, вдигана изпод копитата на носещия се в галоп кон. Бузите на Анес розовееха, а челото ѝ лъщеше от пот. Раздърпана от препускането, дългата ѝ плитка се беше превърнала в маса разхлабени оплетки, които продължаваха да се държат заедно само заради свързващата ги панделка, но имаше и свободно изхвръкнали буйни черни къдрици. Лицето ѝ все така изразяваше смесица от неумолима решителност и нестихващ гняв. А погледът ѝ оставаше вперен в целта, към която жребецът ѝ неуморно приближаваше.
Някога малка махала, сега селото се беше разраснало около църквата. То се намираше на пресечната точка между два друма, провиращи се сред залесените хълмове. Беше спирка по пътя за Шантили, но дължеше все по-голямата си привлекателност на „Сребърното буренце“ — хан, известен с добрата си кухня и с виното си, както и с приятната компания на гостилничарките. Местните люде идваха тук да изпият по чашка, а добре информираните пътници с удоволствие преспиваха — на отиване, когато делата им не изискваха да бъдат в Шантили преди зазоряване, а понякога и на връщане.
Анес забави ход, когато премина покрай първите къщи. По улиците тя яздеше в тръс и скоро стигна до площада. Там, пред вратата на „Сребърното буренце“, беше пълно със селяни. Те се смееха и разговаряха, понякога оживено жестикулираха. Един от тях се покачи на каменна пейка и предизвика бурен кикот, правейки неприлични движения и давайки ритници във въздуха. Всички изглеждаха на седмото небе, сякаш излизаха от театър, където бяха гледали страшно весел фарс. Анес се досети какъв е поводът за това веселие, което не предвещаваше нищо хубаво, защото забавляващите се зрители не бяха непременно добронамерени. По онова време тълпите се стичаха да наблюдават как наказват осъдените, и много се дивяха на стоновете и гърчовете на клетниците, подложени на мъчения.
Като забелязаха появата на ездачката, някои си свалиха шапките, а палячото слезе от пейката.
— Коя е тази? — попита някой.
— Баронеса Дьо Водрьой.
— Чудо!
— Така е, приятелю. Така е…
„Сребърното буренце“ представляваше живописна картина с различните по големина сгради, със старите и красиви сиви камъни, с фасадите, покрити с бръшлян, и с покривите с червени керемиди.
Анес премина през външната врата, скочи от седлото, подметките на високите ѝ ботуши отекнаха по паветата в двора. Тя избърса с ръкав потното си лице, развърза косите си и тръсна глава, та тежките ѝ черни къдрици се разлюляха свободно. След това, раздърпана, прашна, без да обръща внимание на отправените към нея погледи, огледа околното пространство.
Пред основната сграда разпозна собственика на хана, който търсеше начин да смекчи неспокойството, дори гнева, на неколцина клиенти. Изнервени и възбудени, те с цялата си сериозност се караха на стопанина, размахвайки юмруци пред гърдите му. Ханджията се опитваше да ги укроти с жестове и проявяваше раболепно почитание, независимо че препречваше пътя на всеки, който понечваше да влезе вътре. Положението изглеждаше неспасяемо. Клиентите не се разотиваха. Анес забеляза, че облеклото на мнозина — макар да не беше в чак толкова окаян вид като нейното — изглеждаше странно. Десният ръкав на дублета на един от тях висеше, разкъсан на рамото; друг, с измъкната от панталоните риза, бършеше с кърпа влажното си лице; шапката на трети беше смачкана, а дантелата на яката му я нямаше.
Като видя кой пристига, ханджията се извини на благородниците. Те продължиха да роптаят, но той побърза да посрещне Анес. Повика един слуга от конюшнята, който остави кофата и вилата, за да се погрижи за коня на баронесата.
— О, госпожо! Госпожо!
Тя тръгна решително към него. Тъй като не забави ход и не смени посоката, когато се срещнаха, наложи се той да се обърне бързо и да я последва.
— Какво е сторил отново? — запита Анес.
Ханджията беше сух и слаб, макар че имаше издут като балон корем. Той носеше къса жилетка над ризата си, а на кръста му бе вързана престилка, която покриваше бедрата му.
— Благославяйте не Господа, а момчето, което дойде да ме предупреди, стопанино Леонар… Къде е Балардийо? Е, какво е сторил?
— Вътре е, госпожо.
— Защо тези хора чакат отвън?
— Защото дрехите и багажът им са в залата, госпожо.
— А каква е причината да не влизат да си ги приберат?