Лепра си помисли, че цената на една нова риза не е еднаква за благородника и за селянката, приучена на икономии.
— Добре — съгласи се той. — Само затворете вратата, ако обичате.
Жената се поколеба, погледна към пищова си, но накрая затвори зейналата към двора порта. След това протегна ръка към мускетаря, който току-що се беше съблякъл, и разбра всичко, като видя мускулестия му гръб.
Грапаво и мораво, там имаше голямо петно от ранса.
— Не се бойте, госпожо. Болестта ми засега не е заразна. Но предпочитам да спестя гледката на сина ви.
— Изпитвате ли болки?
— Все още не.
23.
Марсиак беше пил и се чувстваше кисел.
Седеше в празна кръчма, а собственикът, превил гръб, метеше пода след дългия ден. Гасконецът мрачно разглеждаше дъното на чашата си, когато осъзна, че някой стои прав до него.
— Капитане.
— Здравей, Марсиак.
— Седнете, ако обичате.
— Благодаря.
Ла Фарг премести един стол и се настани на него.
На масата изникна втора чаша, достатъчно чиста за подобно място. Марсиак я взе и се приготви да я напълни за стария благородник.
Но каничката се оказа на свършване. Беше останала само една глътка.
— Съжалявам, капитане. Само това мога да ви предложа.
— Не се притеснявай.
Ла Фарг не докосна чашата си и докато цареше мълчание, забеляза смачканото писмо, което гасконецът беше получил на улица „Жабешка“.
— Остриетата се завръщат на работа, Марсиак.
Мъжът потвърди, тъжен и замислен.
— Нуждая се от теб, Марсиак.
— Ммм…
— Остриетата се нуждаят от теб.
— Кои са?
— Все същите. Писмата вече заминаха. Скоро ще пристигнат.
— Същите, това ще рече живите.
— Да.
Отново замълчаха, този път по-продължително.
Най-после Марсиак рече:
— Сега аз имам свой живот, капитане.
— Харесва ли ти?
Те размениха погледи.
— Доста ми харесва.
— И накъде те води?
— Всеки живот води към гробището, капитане. Важното е да вървиш по приятния път.
— Или по полезния.
— Полезен ли? За кого?
— Ние служим на Франция.
— В клоаката.
— Ние служим на краля.
— И на Кардинала.
— Това е едно и също нещо.
— Невинаги.
Размяната на реплики, бърза и остра като сблъсък на смъртоносни оръжия, приключи с тези думи. Марсиак обърна поглед настрани, пресуши чашата си и попита:
— Поне ще бъдем ли възнаградени по достойнство?
— Нито почести, нито слава, ако питаш за това. В този план нищо не се е променило.
— Да говорим за пари. Ако приема, искам да бъда заплатен богато. Много богато. В определен ден и час. При първото закъснение прибирам рапирата.
Заинтригуваният Ла Фарг присви клепачи.
— Разбрахме се.
Гасконецът се поколеба още няколко секунди и се загледа в стоманения си пръстен с печат.
— Кога започваме? — запита той.
24.
По онова време в Париж съществуваха дузина дворове на чудесата. Всичките бяха организирани по модел, наследен от Средновековието, и събираха на тайни места общност от бедняци, разбойници и отхвърлени от обществото. Разположили се в столицата, те дължаха името си на професионалните просяци — преструващи се на болни и сакати, — които „като по чудо“ си възвръщаха здравето далеч от любопитните погледи, след тежък работен ден. Един от тези дворове се намираше в квартал Сен Дьони, край църквата „Света Екатерина“; имаше друг на улица „Бак“; трети — близо до пазара „Сент Оноре“. Но най-прочутият, този, който заслужаваше да се изписва с главни букви, беше дворът на улица „Ньов Сен Совьор“ близо до вратата „Монмартър“.
Забутан в един от „най-зле устроените, най-мръсните и най-изпадналите“ квартали според хроникьор от епохата, той представляваше широк двор, запазил се още от XIII век. Беше смрадлив, кален, заобиколен от мърляви и порутени сгради; към него водеха криволичещи улички, а наблизо се намираше манастирът на Божиите дъщери. Тук живееха стотици нищи и разбойници заедно с жените и децата си, най-малко хиляда обитатели, които се разпореждаха като абсолютни господари на тази територия, не приемаха натрапници, чужденци, нито стражи, посрещаха ги с ураган от камъни, тояги и псувни. През 1630 г. беше планирано оттам да минава улица: работниците бяха малтретирани и проектът беше изоставен принудително.
Защитавайки независимостта си, непокорното общество в Двора на чудесата живееше според собствените си закони и обичаи. Начело стоеше Кралят на петака, или както още го наричаха, Великият кесар, с когото Сен Люк искаше да се срещне този следобед. От мръсното стъкло на един прозорец на първия етаж той наблюдаваше през червените си очила тъжната и почти безлюдна по това време уличка — тя се оживяваше едва при настъпването на нощта, когато мошеници и просяци се връщаха с плячка или с празни ръце. Декорът беше ужасяващ и тягостен. Човек се чувстваше на вражеска земя, точно преди да попадне в неизбежната засада.