Мелезът не беше сам.
Компания му правеше възрастна жена, облечена цялата в черно, която гризеше остатъци от хляб, както заек хруска морковчета, държеше ги в костеливите си ръце, а очите ѝ блуждаеха в празното пространство. Тук беше и Касапина, разбойникът, с когото Сен Люк беше влязъл в единоборство. Мъжът се опитваше да направи атмосферата колкото е възможно по-непоносима с тежкото си мълчание и с мрачния си и заплашителен поглед, насочен към посетителя, както и с това, че държеше ръката си на дръжката на рапирата. Обърнал му гръб, Сен Люк остана невъзмутим. Минутите минаваха, а мляскането на старицата нарушаваше тишината.
Най-после, предвождан от страховит индивид с гола глава, Великият кесар влезе в стаята, където мръсният под, стените и касите на вратите контрастираха с чудноватия лукс на мебелите и на килимите, откраднати от някой дворец или от богаташки буржоазни домове.
Слаб и рус, Великият кесар беше на не повече от седемнайсет години — възраст, на която по онова време човек биваше възприеман като зрял, но Кралят изглеждаше прекалено млад, за да ръководи тези груби и всяващи страх представители на парижкото дъно. Независимо от това, той демонстрираше уважаваната и плашеща достолепност на монарсите, а когато авторитетът му се оспорваше, започваха да текат кръв и сълзи. Дясната му буза беше белязана от незараснала рана. В светлите му очи блестяха цинизъм и интелигентност. Не беше въоръжен, тъй като беше сигурен, че нищо не го заплашва във владенията му, където един негов поглед можеше да осъди някого на смърт.
Великият кесар се настани удобно в специално предназначения за него фотьойл, а мъжът, който му отвори вратата, застана редом, прав и безучастен. Сен Люк го познаваше. Казваше се Грангие и беше „архиапаш“. В строгата йерархична структура на Двора на чудесата архиапашите се нареждаха непосредствено след Великия кесар, наравно с „тарашите“. Последните отговаряха за сформирането на бандите и обучаваха новаците в изкуството да пребъркват джобовете и да предизвикват състрадание. Архиапашите бяха съдии и съветници, често пъти образовани. Благодарение на изключителната си проницателност, разпопеният свещеник Грангие се беше превърнал в ухо на господаря си.
Сен Люк се поклони, но не свали шапката си.
— Трябва да призная, че не ти липсва смелост — рече Кралят без никакво предисловие. — Ако ставаше дума за друг, щях да си помисля, че е идиот.
Мелезът не отговори.
— Да се появяваш тук, след като се отнесе толкова грубо с двамина от хората ми и заплаши клетия Касапин, че ще му прережеш гърлото…
— Искаше ми се да бъда сигурен, че ще ти предаде посланието ми.
— Знаеш ли, че сега той непрекъснато се заканва да те изкорми?
— Това няма никакво значение.
Касапина побесня и посегна да извади рапирата си. Кралят прихна да се смее.
— Добре! Можеш да се похвалиш, че успя да спечелиш любопитството ми. Говори, слушам те.
— Става дума за бандата на Гарваните.
При тези думи лицето на Великия кесар помръкна.
— И какво?
— В последно време Гарваните са придобили някаква стока. Скъпа и крехка. Такава стока, която никога до този момент не ги е интересувала. Разбираш ли за какво ти говоря?
— Може би.
— Искам да зная къде крият стоката. Вече ми е известно, че не е в Париж, но не разполагам с повече подробности. Затова ти…
Господарят на Двора на Чудесата замълча. После се наведе към Грангие и му прошепна няколко думи на наркоа — неразбираемия за външни лица жаргон. Архиапашът отговори по същия начин. Без да реагира, Сен Люк изчака края на консултацията. Тя свърши бързо.
— Дори да предположим, че зная това, което искаш — поде Великият кесар, — защо да ти го казвам?
— За подобно сведение съм готов да платя прескъпо.
— Аз съм богат.
— Ти си негодник, който не вярва в нищо и не признава законите. Но най-вече си добре осведомен.
— Какво ще рече това?
— Гарваните ти правят сечено. По тяхна вина влиянието ти и доходите ти започват да намаляват. Но най-вече те действат, без да чакат заповеди от теб.
— Този проблем скоро ще бъде разрешен.