— Какво четете сега? — попита Ньовел, за да продължи разговора.
Ленкур му подаде книгата.
— По дяволите — възкликна младият гвардеец. — Написаното да не е на латински?
— На италиански е — обясни офицерът и с това сложи точка на коментара си.
Както повечето от благородниците, които въртяха рапири, Ньовел беше почти неграмотен.
Той не скри възхищението си:
— Чувал съм, че освен латински и гръцки владеете още испански и немски. Но италиански?
— Ами зная го…
— А за какво се говори в тази книга?
— За драконовата магия.
Близката камбана и няколко други наоколо се обадиха, което подсети гвардейците, че е време да се приготвят за парада. Ньовел върна книгата, както човек се освобождава от компрометираща го вещ, а Ленкур я прибра в дублета си, под мантията.
В този момент един лакей, облечен в ливрея, каквато носеха прислужниците на Кардинала, се приближи към тях.
— Господин Дьо Ленкур, секретарят на Кардинала, ви вика при капитан Дьо Сен Жорж.
— Сега ли? — учуди се Ньовел, като видя, че отрядът се строява.
— Да, господине.
Ленкур успокои младия гвардеец с поглед и последва лакея.
След като се качиха по стълба и стояха дълго в едно преддверие, Арно дьо Ленкур, без да се изненада особено, разбра кой го чака под високия изрисуван таван на специалния кабинет. Стаята беше огромна, плашеща, златните ѝ орнаменти и скъпата дървена ламперия блестяха на светлината, която нахлуваше през двата големи прозореца в дъното. Те гледаха към представителния двор и можеше да се чуе, че парадът продължава.
Неподвижни и невъзмутими, шест прочути с верността си часови стояха на стража, трима отдясно и трима отляво, едни срещу други, сякаш показваха пътя към голямата работна маса, зад която капитан Сен Жорж седеше с гръб към светлината. Прав до него, леко отдръпнат, беше застанал Шарпантие.
Присъствието на личния секретар на Ришельо тук и при тези обстоятелства можеше да означава само едно и Ленкур разбра истината. Той изчака лакея да затвори вратата зад себе си, след това бавно премина покрай стражите. Старият Брюсан беше сред тях и като че ли едва сдържаше вълнението си, изглеждаше по-вдървен от останалите и май трепереше.
Всички останаха безмълвни, а Ленкур свали шапката си и се поклони.
— На вашите заповеди, господине.
Тогава Сен Жорж, с леден поглед, стана и заобиколи масата.
Протегна ръка и с категоричен тон рече:
— Дайте ми рапирата си, господине.
В същия момент биене на барабан сложи край на парада.
26.
— Ти добре знаеш, че не си виновна, нали?
Анес дьо Водрьой потръпна, сякаш остър ръжен се беше забил в кръста ѝ. Тя беше задрямала и като подскочи, отворената върху бедрата ѝ книга падна на пода. Обзе я учудване, смесено със страх, но една секунда се оказа достатъчна, за да си даде сметка, че е сама. Впрочем гласът, който беше чула наяве или насън, може да идваше само от отвъдното.
След като се върна от хана с Балардийо, тя се усамоти в любимата си стая, много голяма и почти лишена от мебели, където тишината изглеждаше неземна. От едната страна, по стените, древни доспехи съжителстваха със средновековно рицарско снаряжение и пирамиди за пушки. От другата, през четири високи прозореца с каменни рамки, дневната светлина проникваше косо и осветяваше оръжията, сякаш застанали непоколебимо на стража. Две огромни камини с потъмнели тухли бяха разположени в двата края на залата, предназначена най-вече за банкети. Но столовете и впечатляващата маса бяха махнати, а тежките полилеи от ковано желязо висяха над почти празното помещение.
Когато времето беше лошо, Анес идваше тук сама или с Балардийо. Тя обичаше да се усамотява, за да чете, да размишлява или просто да изчака денят, а понякога нощта, да отмине. За тази цел се приютяваше край камината, която палеха още при първите студове. Разполагаше с фотьойл с кожена облегалка, похабена от възрастта масичка, надупчена от дървояди ракла и етажерка, на която бяха наредени трактати по фехтовално изкуство. Редом стърчеше и старо чучело за рицарски упражнения.
Това беше целият ѝ свят.
Този следобед Анес се посвети на четене. Закачи портупея си на чучелото, свали ботушите и корсета си от червена биволска кожа, след това се настани удобно във фотьойла, изпъна нозе и кръстоса глезени на раклата пред себе си. Но несъмнено беше по-изморена, отколкото предполагаше. Сънят я събори, докато проучваше една глава, посветена на позата за отбиване при фехтовката, когато противникът има по-дълга ръка.