— Първо трябва да разбере, че той съществува.
— Това ще се случи, не се съмнявайте. Вашите Остриета са колкото воини, толкова и добри шпиони. Не им липсва хитрост, нито въображение и сме ги виждали да разплитат още по-сложни мрежи.
Дойде ред на Негово Преосвещенство да въздъхне.
— Когато настъпи моментът, ще мислим… Засега от значение е, че тази мисия е жизненоважна за интересите на Франция. А по известни вам причини Остриетата са едновременно тези, които могат да я изпълнят, и тези, които трябва да държим настрана от заговора.
— Любопитен парадокс.
— Вчера казах на капитана, че невинаги мога да избирам оръжията. Това е истина. В тази афера Остриетата са оръжието, което трябва да използвам. Испания изложи условията си. Предпочитам да я удовлетворя, вместо да видя как тя ни унищожава.
Отец Жозеф се съгласи, но с половин уста.
— Изморен сте — рече Кардиналът мило, почти нежно. — Починете си, приятелю.
В Кардиналския дворец стаята на капуцина беше съседна на тази на Ришельо. Отец Жозеф погледна към вратата, която водеше натам.
— Да — каза той. — Прав сте.
— И ако това би ви помогнало да заспите, мислете си, че говорим за кораб, който вече плава в открито море и няма начин да го върнем в пристанището.
Капуцинът смръщи вежди.
— В този момент — обясни Кардиналът — Рошфор съобщава на Ла Фарг детайлите на мисията.
— Значи заровете са хвърлени.
3.
— Благодаря — каза Марсиак на Наис, която остави бутилка вино на масата. — Сега вървете да си легнете.
Младата и красива готвачка поблагодари с усмивка и много изморена си тръгна, съпроводена от погледа на гасконеца.
Той и Алмадес се намираха в голямата зала на двореца на Ястреба, където получиха великолепна вечеря, сервирана от Наис. Остатъци от храната и няколко празни бутилки се валяха по дългата дъбова маса, около която Остриетата някога се събираха и вероятно пак щяха да седнат. Засега бяха само двама и огромната зала изглеждаше пуста. Огънят в камината се опитваше едновременно да осветява помещението и да топли. Той пращеше, пееше, въздишаше и сякаш водеше предварително изгубено сражение срещу тишината и нощния мрак.
— Малката е прелестна — рече Марсиак, за да поведе разговор.
Испанският учител по фехтовка не отговори.
— Да, прелестна… — повтори гасконецът.
Не толкова непринудено, колкото му се искаше да изглежда, той извади колода карти от джоба си:
— Една игра?
— Не.
— Кажете какво желаете. Може би да хвърляме зарове?
— Не го правя.
— Но всички го вършат!
— Не и аз.
Обезкуражен, Марсиак се облегна на стола, който ужасно изскърца.
— Позволете ми да ви кажа, че вие си оставате все такъв досаден спътник.
— Аз съм учител по фехтовка. Не разводач на мечки.
— Най-вече сте скучен.
Алмадес изпи три малки глътки вино.
— Както обикновено — по три, нали?
— Какво?
— Не. Нищо.
Марсиак въздъхна, стана и се разходи из залата.
Беше от тези мъже, чийто гаменски и непринуден чар хармонираше с небрежния му вид. Имаше тридневна брада, по-тъмна от русите му коси; ботушите му се нуждаеха от излъскване, а панталоните му — от ютия; под разкопчания му дублет се виждаше ризата; носеше рапирата си с осъзната, но не изкуствена небрежност, сякаш казваше: „Пази се, друже. Имам добра приятелка, която не ми тежи и не ме обременява; винаги мога да разчитам на нея.“ В погледа му блестеше веселата и съучастническа искра на подигравателна интелигентност, характерна за човек, който играе на надхитряване не със себе си, а със заобикалящата го човешка комедия.
Противно на него, Алмадес беше въплъщение на самата строгост. На повече от четирийсет години, с тъмни коси и посивели мустаци, той пестеше жестовете и думите си, а продълговатото му лице с остри черти винаги изразяваше съмнение. Беше стегнат в безупречно ушит, но стар и овехтял дублет; на шапката му липсваше перо, а ръкавите и яката на ризата му бяха от дантела, непощадена от времето. Беше ясно, че е беден. Но нищетата не пречеше на достойнството му: противопоставяше ѝ горд и непоколебим стоицизъм.
Докато Марсиак безцелно крачеше напред-назад, испанецът стоеше като излят от мрамор. Свел глава и опрял лакти на масата, той въртеше в ръце калаената чаша.
Три превъртания, пауза. Още три, пауза. Пак три…
— От колко време са вътре според вас?