— Не. Не съм го срещал никога.
— Защото той не ни се подчини, преди ти да се появиш.
Сен Люк тръгна към тях по-бързо и по-тихо от обикновен убиец. Първият се строполи с разбит от ръжена череп. Вторият не успя да се изправи и на свой ред се свлече с размазано слепоочие.
Две секунди. Два удара. Двама мъртъвци. Никакъв вик.
Мелезът се готвеше да захвърли окървавения ръжен върху корема на един от труповете, когато чу пантите да проскърцват.
— Е, момчета — възкликна някой. — Плюскате, нали?
Сен Люк се завъртя и присви ръката си.
Ръженът изхвръкна и се заби между очите на Гарвана, който, разрошен и разгърден, не подозираше нищо. Мъжът залитна назад и се просна по гръб.
Четири и един правят пет — сметката не излизаше.
Стиснал в дясната си ръка дръжката на рапирата, мелезът премина в стаята, от която току-що излезе убитият разбойник.
Там бяха постлани походни легла и на едно от тях последният оцелял от клането криеше глава, парализиран от ужас. Беше млад, почти юноша, може би на четиринайсет или петнайсет години. Над горната му устна имаше рус мъх, а лошо акне загрозяваше бузите му. Разбуден от шума, не можеше да откъсне поглед от трупа и от острието от ковано желязо, забито в челото му. Ръженът бавно се изплъзна и разкри зейнала рана, разкъсваща кожата. Той се стовари шумно на земята.
Трясъкът накара младежа да се разтрепери. Насочи вниманието си към мелеза с червените очила. Смъртнобледен и с разкривени черти, с пълни със сълзи очи, напразно се опита да произнесе някакви думи, но по-скоро тръсна глава — израз на безмълвна и безнадеждна молба. Изправи се, опита се с ръце и с лакти да се опре на стената. Носеше само риза и панталони до коленете, а те вече бяха изцапани с урина.
— Ми… Милост…
Сен Люк тръгна бавно към него и извади рапирата си.
Люсиен Байо трепереше от страх, от студ и глад. Беше само по нощница и голата земя, върху която лежеше, беше толкова студена, колкото камъка, на който понякога се облягаше.
Бяха изминали три нощи, откакто непознати го изненадаха, докато сънуваше сладко в апартамента, който обитаваше над кантората си на нотариус. Завързаха го здраво, нахлупиха качулка на главата му, след това го пребиха. Какво бяха сторили с жена му, която спеше до него? Той се събуди тук, със завързани крака и китки, на място, което не можеше да познае, тъй като все така не виждаше нищо заради непрозрачната качулка. Закрепена на стената, къса и тежка верига беше увита около кръста му. Нямаше понятие какво искат от него. Единственото сигурно беше, че се намира не в Париж, а в провинцията. Това издаваха обкръжаващите го шумове, които му даваха възможност да пресметне от колко дни е затворник.
Чувствайки се изгубен, той успя да прегризе превръзката, която запушваше устата му, и нададе вик, изкрещя, колкото му стигаха силите. Най-накрая чу да се отваря някаква врата, крачки на неколцина мъже с ботуши приближиха и един груб глас изрече:
— Тук сме само ние и ти. Никой друг няма да те чуе. Но виковете ти ни вбесяват.
— Какво… Какво искате от мен?
Вместо да му отговорят, отново започнаха да го бият. По корема и по бедрата. С един ритник дори му избиха зъб. Той го глътна, а устатата му се изпълни с кръв.
— Не по главата! — нареди същият глас. — Трябва да го предадем жив.
От този момент нататък нотариусът не помръдна. Часовете и нощите минаваха, изпълнени с несигурност и с ужас от очакващата го съдба, без никой да помисли да му даде да хапне и да пийне…
Някой блъсна вратата и влезе.
Като по инстинкт, Байо се опита да се предпази:
— Умолявам ви — прошепна той. — Ще ви дам всичко, което притежавам.
Махнаха качулката му и щом привикна със светлината, видя, че някакъв мъж се беше навел над него. Непознатият беше облечен като кавалер, със сабя на кръста, носеше странни очила с червени стъкла, които прикриваха очите му. Нещо мрачно и заплашително се излъчваше от него. Нотариусът се изплаши.
— Не се отнасяйте зле с мен, моля ви…
— Казвам се Сен Люк. Мъжете, които ви отвлякоха, са мъртви. Дойдох да ви освободя.
— Да ме… Да ме освободите ли?… Мен…?
— Да.
— Кой… Кой ви изпрати.
— Няма значение. Проговорихте ли?
— Какво искате да кажете?
— Били са ви? Най-вероятно, за да си изкажете и майчиното мляко? Казахте ли им всичко, което знаете?
— Но по какъв въпрос, господине?
Мелезът въздъхна и търпеливо рече:
— В последно време вие сте открили и прочели едно забравено завещание. Това завещание е посочвало къде може да бъде намерен определен документ.