Атос изпразни чашата си и чак тогава отговори.
— Разтревожени от шума от схватката, стражите при вратата „Сен Дьони“ пристигнали в момента, когато известният ви тип стрелял във вас. Появата им накарала мъжа да побегне. Отначало помислили, че сте мъртъв, но бързо установили, че не е така и все още дишате. Благодарение на пропуска, който сте им показали, те узнали, че сте кралски мускетар. Един от тях изтичал да потърси господин Дьо Тревил, а другите ви отвели при някакъв доктор. Господин Дьо Тревил незабавно се появил на местопроизшествието, измъкнал ви от лапите на случайния лечител, отвел ви вкъщи и ви поверил на грижите на собствения си хирург. Ето това е.
— Това ли?
— Това.
— А защо вие се появявате в ролята на санитарка?
Атос повдигна рамене.
— Бях дежурен вчера вечерта — обясни той.
И за да приключи разговора, стана, взе си шапката и обяви:
— Сега вече трябва да ви оставя.
— Връщате се на улица „Старият гълъбарник“ ли?
— Да.
— Ако ми позволите, ще дойда с вас.
— Наистина ли?
— Струва ми се, че имам сили и незабавно трябва да рапортувам пред господин Дьо Тревил… Дайте ми само малко време да се облека.
— Добре. Ще ви чакам в коридора.
Антоан Лепра живееше на остров Сите.
Спретна се бързо, но тъй като видя тридневната си брада, той скоро се присъедини към Атос и го помоли да прескочат до бръснаря. Благородникът прие на драго сърце, защото също имаше нужда от освежаване, а господин Дьо Тревил държеше мускетарите му винаги да са представителни. Един бръснар на улица „Еднорог“ си свърши перфектно работата и им предостави възможността да се отпуснат и малко да си побъбрят.
— Има нещо, което ме озадачава — каза Атос.
— Какво?
— Спомняте си само за кавалера, който е стрелял с пищов, нали? Но стражите от вратата „Сен Дьони“ твърдят, че е изникнал втори кавалер и че те са го видели… Кавалер, облечен в светлосиво или в бяло, яхнал кон с бледа козина, който стоял срещу другия, когато вие сте лежали на земята. Появата му според тях била почти призрачна… Той също не бил разпознат.
— Казах ви всичко, което си спомних, Атос.
По-късно, към десет часа, те преминаха по Малкия мост, без впрочем въобще да видят Сена, тъй като този мост, както повечето парижки мостове, беше застроен от двете страни на тесния път със залепени една за друга сгради, така че по нищо не се различаваше от обикновена улица. След това поеха по улица „Арфа“ и по улица „Въжарска“, стигнаха до вратата „Сен Жермен“, където тълпата ги увлече в оглушителната врява на оживената и непрекъсната блъсканица. Но преминаването през някоя от вратите беше задължително изпитание за всеки, който искаше да се измъкне от Париж или да се озове в предградията.
Столицата действително беше укрепена. Опасани с високи по четири метра конусовидни кули, стърчащи над защитен ров, средновековните стени имаха предназначението да предпазят града от опасностите на гражданска война или на чуждоземно нахлуване. Тези мерки обаче не пораждаха напразни илюзии у никого. Не се виждаше нито един топ. Ровът беше пълен с мръсотия. А стените се бяха превърнали в руини, независимо че градската управа се опитваше да ги поддържа. Парижаните, които трудно можеха да бъдат излъгани, казваха, че тези стени са направени от глина и изстрел с мускет би могъл да пробие дупка в тях, а биенето на барабан — направо да ги срути. Независимо от това, в Париж можеше да се влезе само през една от въпросните врати. Те бяха големи сгради, колкото старомодни, толкова и порутени, но там бдяха гвардейци, които събираха входна такса, и войници от буржоазните милиции. Първите вземаха парите за вкарваните в града търговски стоки, а вторите проверяваха паспортите на чужденците и всички стриктно изпълняваха задълженията си, така че трафикът се точеше бавно.
Когато стигнаха до предградието Сен Жермен, Атос и Лепра преминаха пред църквата „Сен Сюлпис“ и на улица „Старият гълъбарник“ пресякоха прага на дома на господин Дьо Тревил.
Тъй като господин Дьо Тревил беше капитан на отряда на кралските мускетари, мястото приличаше повече на военен лагер, отколкото на дворец на знатен благородник. Блъскаха се, особено когато се препъваха в някой горд безпаричен кавалер с безмилостен поглед. Макар да не бяха богати, всички мускетари на Негово Величество имаха синя и гореща кръв. Всички бяха готови да извадят рапири при първа възможност. Също така, независимо дали бяха дежурни или не, независимо дали носеха синята мантия със сребърен, украсен с лилии кръст, те се събираха на драго сърце тук. Почти лагеруваха в двора, спяха в конюшните, стояха на пост по стълбите, весело кръстосваха оръжия по коридорите, за да се позабавляват, да тренират или да покажат фехтовалното си изкуство.