Този живописен спектакъл, който толкова впечатляваше посетителите, не беше нещо необичайно. По онова време по-голямата част от войската биваше събирана, когато възникваше опасност от война, след това, щом вече не се нуждаеха от войниците, ги разпускаха, за да правят икономии. Що се отнася до малкото постоянни военни подразделения, те нямаха общи места за пребиваване… тъй като не съществуваха казарми. Членовете на престижната военна гвардия на краля — мускетарите — бяха тези, на които винаги можеше да се разчита и които не биваха демобилизирани в мирно време. Никой не се грижеше особено за това къде живеят, нито пък как се екипират и как задоволяват всекидневните си нужди: заплатата, давана им от хазната, нищожна и доста нередовно отпускана, трябваше да им е достатъчна.
В дома на Дьо Тревил всички знаеха за засадата, в която беше попаднал Лепра. Смятаха го за мъртъв или за умиращ, затова завръщането му беше възторжено отпразнувано. Без да взема участие в излиянията и в останалите шумни прояви на благоразположение, Атос придружи Лепра до голямото стълбище, заето от мускетари, слуги и просители. Там той го остави.
— Опитайте се да пестите силите си, приятелю. Връщате се от много далече.
— Обещавам. Благодаря, Атос.
Лепра помоли да съобщят за него и не остана дълго в чакалнята. Капитан Дьо Тревил го прие почти незабавно в кабинета си и се изправи да го посрещне още щом той прекрачи прага.
— Влезте, Лепра, влезте. Седнете. Очарован съм, но не очаквах толкова скоро да ви видя на крака. Дори възнамерявах да ви посетя във вашия дом тази вечер.
Лепра поблагодари и взе един стол, докато господин Дьо Тревил се настани зад работната си маса.
— Първо, как сте?
— Добре.
— А ръката ви? Бедрото?
— И двете ще продължат да ми служат.
— Великолепно. Сега да преминем към доклада ви.
Мускетарят се подчини, най-напред разказа как се е справил с убийците на Маланконтър, но е изпуснал главатаря.
— Маланконтър, казвате?
— Така ми се представи.
— Записвам си.
След това Лепра бързо стигна до сражението на улица „Сен Дьони“ и до мистериозния благородник, който беше стрелял в него. Когато свърши, капитанът стана и скръстил ръце зад гърба си, се обърна към прозореца. Оттам се виждаше дворът на дома му, пълен с мускетарите, които той обожаваше, защитаваше и мъмреше като баща. Макар да бяха недисциплинирани и винаги готови за бой, сред тях нямаше такъв, който да не е решен да се подложи на хиляди опасности и да жертва живота си за краля, за кралицата и за Франция. Повечето бяха млади и като всички младежи се смятаха за безсмъртни. Но това не беше достатъчно, за да обясни дързостта и изключителната им вярност. Въпреки че на пръв поглед не вдъхваха доверие, бяха елитни войници, с които можеха да се сравняват само гвардейците на Кардинала.
— Трябва да знаете, Лепра, че в Лувъра са много доволни от вас. Тази сутрин се видях с Негово Величество. Той си спомня за вас и ви изпраща поздравите си… Мисията ви е успешна.
Тревил се отказа да разглежда двора и отново се обърна към Лепра.
— Наредиха ми да ви пусна в отпуск — каза той тържествено.
— Благодаря.
— Не ми благодарете. Става бума за безсрочен отпуск.
Мускетарят се скова, смути се и просто не можеше да повярва на чутото.
Отпуск от няколко дни или няколко седмици си беше награда. Но безсрочен отпуск означаваше, че му отнемат мантията до нова заповед.
Защо?
8.
Една карета, теглена от два коня, влезе в Париж през вратата „Ришельо“, премина по улицата със същото име покрай градините на Кардиналския дворец и хълма Сен Рош, стигна до кейовете и прекоси Сена по дървен мост, за който се плащаше пътна такса: Червения мост, наречен така заради цвета на миниума, с който беше боядисан. Каретата навлезе в предградието Сен Жермен, което, разраствайки се около прочутото си абатство, се беше превърнало едва ли не в отделен град и очакваше да бъде административно прикрепено към столицата.
Нов квартал се издигаше на земята край Червения мост. Дълго време тук пейзажът представляваше кален бряг и огромен празен терен — Пре о Клер, преди в началото на века Маргарита Наварска да реши да построи имение. Така възникнаха кеят, луксозният малък дворец, големият парк и манастирът на августинките. Първата съпруга на Анри IV взе заеми, за да финансира каприза си, и не се отказа въпреки извършените злоупотреби — оттам, както се твърди, идва името на кея Малаке, което ще рече „зле придобит“. През 1615 г., когато почина, тя остави великолепна собственост, но и 1 300 000 ливри дълг! Кредиторите тутакси изпълзяха. За да бъдат възмездени, целият имот беше обявен на търг, парцелиран и продаден на инвеститори, които трасираха и прокараха нови улици.