— Почти.
Всички се обърнаха и видяха мъжа, който, с бяла рапира на кръста, им се усмихваше, без да е ясно дали усмивката му е меланхолична, или само нежна.
Лепра.
9.
През неделните и през празничните дни, когато времето беше хубаво, парижани на драго сърце излизаха да се разходят извън столицата. Отвъд предградията селата Ванв, Жантиѝ или Белвил, градчетата Медон или Сен Клу се славеха с гостоприемни странноприемници, където пиенето, танцуването и играта на топка сред свежата зеленина бяха истинско удоволствие под дебела сянка и на чист въздух. Атмосферата беше весела и слободията — пълна, дори скандална според някои. Вярно е, че понякога вечер започваха еротични игри, предизвикани от изпитото вино и от вкуса към флиртове. Клиентелата през седмицата беше по-рехава и тези сгради се превръщаха в идеални места за усамотение, където човек се радваше на спокойствие и на вкусна трапеза — така например „Мавританчето“ във Вожирар дължеше славата си на граха и на ягодите.
Сен Люк и Байо потърсиха убежище в една от тези странноприемници. След като скочиха в реката през прозореца на воденицата, в която нотариусът беше затворен, те успяха да се измъкнат от конниците, пристигнали да дирят затворника, но течението ги отнесе далеч от конете им. За да не се натъкнат на неприятеля, Сен Люк реши да продължат пеша. Вървяха няколко часа през гори и поля, внимаваха преследвачите им да не се появят на хоризонта и с подбити нозе стигнаха до едно село, в началото на което имаше хан.
В този момент Люсиен Байо беше сам в стая на първия етаж. Седнал пред трапеза, приготвена специално за него, той похапваше със страшен апетит, тъй като три дни затвор, лошо отношение и жажда бяха възбудили глада му. Все още беше по нощница — същата, с която го измъкнаха посред нощ от леглото в дома му. Но тя беше чиста поради принудителната баня в реката. Слаб, с измъчено лице, с падащи пред очите му коси, той приличаше на това, което беше: оцелял клетник.
Погледна изплашено към вратата, когато Сен Люк влезе, без да чука. Мелезът носеше пакет дрехи и го хвърли на леглото.
— За вас са. Били са на пътник, който духнал, без да си плати.
— Благодаря.
— Намерих също два оседлани коня — продължи Сен Люк и погледна през прозореца. — Умеете ли да яздите?
— Хм… Да. Малко… Смятате ли, че преследвачите все още са по петите ни?
— Сигурен съм. Искат да ни заловят и няма да се откажат… Труповете на разбойниците, които убих край воденицата, бяха още топли, когато те пристигнаха. Следователно тези конници знаят, че имаме съвсем малка преднина. Тъй като са намерили конете, с които имах намерение да избягаме, са разбрали, че сме двама и че сме тръгнали пеша. Не се съмнявайте, че в този момент претърсват околностите.
— Но ще успеем да им се изплъзнем, нали?
— Имаме шанс, ако не се бавим. Все пак те не знаят къде отиваме.
— В Париж ли?
— Не преди да приберем документа. Не преди да сме го скрили на сигурно място. Обличайте се.
Малко по-късно Байо се премени, но изведнъж рухна. Хвърли се на леглото, обхвана лицето си с длани и избухна в ридания.
— Аз… Не разбирам… — прошепна той.
— Какво? — запита го невъзмутимият мелез.
— Защо аз? Защо всичко това се случва на мен?… Водя съвсем обикновено съществувание. Учих и работих при баща си, а след това наследих кантората му. Ожених се за дъщерята на един колега. Бях добър син и смятам, че съм добър съпруг. Моля се Богу и давам милостиня. Върша делата си честно и почтено. Винаги съм желал само да живея на спокойствие… Защо тогава?
— Отворили сте неправилното завещание. И което е по-лошо, прочели сте го.
— Но такъв е моят дълг на нотариус!
— Така е.
— Несправедливо е.
Сен Люк не отговори.
От негова гледна точка справедливостта не съществуваше. Съществуваха само могъщи и слаби, богати и бедни, вълци и агнета, живи и мъртви. Така вървеше светът и така щеше да продължи вовеки веков. Всичко останало беше само литература.
Той се приближи към нотариуса с надеждата да му помогне да се стегне. Мъжът изведнъж стана и силно го прегърна. Мелезът се вкамени, а другият говореше, без да спира:
— Благодаря, господине. Благодаря… Не зная кой сте вие. Не зная кой ви изпраща… Но без вас… Бога ми, без вас!… Повярвайте във вечната ми признателност, господине. Нищо не бих могъл да ви откажа. Вие ме спасихте. Дължа ви живота си.
Бавно, но решително Сен Люк се отдръпна.