— Вие сте един от най-добрите ми мускетари. Не искам да ви загубя, особено ако държите да запазите мантията си. Ще застана на ваша страна. Ще заявя на краля и на Кардинала, че вие сте ми крайно необходим, което е самата истина. Може да останете. Трябва само да кажете една дума.
Но Лепра не изрече тази дума.
— Мисията не ми вдъхва доверие — призна Ла Фарг. — Испания никога не играе честно. Боя се, че тя иска да ни използва единствено за своя изгода и дори в ущърб на Франция… В крайна сметка ние няма да спечелим нищо. Докато ти може много да изгубиш…
Мускетарят оседла коня си и го погали по гривата. Беше красив дорест жребец, подарен му от господин Дьо Тревил.
— Може ли да говоря с теб искрено? — запита той.
Обръщаше се на ти към капитана само насаме.
— Разбира се.
— Войник съм: служа там, където ме изпратят. И ако това не е достатъчно, то аз съм Острие.
11.
За Балардийо истинските срещи с Париж ставаха на Новия мост. Ако пазарът на Халите беше търбухът, а Лувърът — главата, то Новият мост беше сърцето на столицата. Сърце, което я кръвоснабдяваше, даваше ѝ живот и движение, ръководеше буйния поток от хора, разлял се по друмите около него. Действително всички се струпваха на Новия мост. Най-вече за удобство, защото той предоставяше възможност директно да преминеш от единия на другия бряг на реката, без да прекосяваш остров Сите и неговия лабиринт от средновековни улички. Но също така и за удоволствие.
Завършен в края на царуването на Анри IV, Новият мост отначало трябваше да бъде гъсто заселен, тъй като това беше правило в град, където се използваше и най-малкото пространство за строеж. Но се отказаха от тази идея, за да не развалят гледката на кралското семейство от прозорците на Лувъра към Сите. От проекта останаха само двата широки банкета, на височина пет стъпки, които се намираха край павирания път. Тези банкети се превърнаха в тротоари, първите в Париж, от тях хората можеха да се възхищават на Сена и да се радват на свежия въздух, без да се боят, че някоя карета или забързан конник може да ги премаже. Парижани бързо оцениха мястото за разходки. Улични артисти и търговци се настаниха край парапетите и в полукръглите ниши, така че Новият мост се превърна във вечен панаир, където тълпите непрекъснато прииждаха.
— Бога ми! — възкликна Балардийо и пое дълбоко дъх. — Чувствам, че отново съм жив!
По-въздържаната Анес се усмихна.
Пешком те бяха влезли през вратата „Нел“ и преминаха покрай двореца „Невер“, за да стигнат до Новия мост. Това беше най-късият път за Лувъра, където отиваха.
— Колко е красиво! — възхити се старият войник. — Не си ли съгласна?
— Да.
— И нищо не се е променило! Виж, спомням си този смешник!
Той посочи един дангалак с окъсани дрехи, който, възседнал не по-малко жалък от него кон, възхваляваше качествата на някакъв прах, който „запазвал зъбите“. Това, че в устата му беше останал само един кътник, не смущаваше убедеността му и не притесняваше многобройните му зрители.
— Хей, вижте там! Табарен и Мондор!… Елате да ги послушаме.
Табарен и Мондор бяха прочути циркаджии, които представяха програмите си в началото на площад „Дофин“. По това време единият от тях изпълняваше неприлична песен, а другият, въоръжен с огромен иригатор за клизми, осмиваше глупавите лекари и предлагаше който иска „да измие розовото му дупе“. Публиката се тресеше от смях.
— По-късно — рече Анес. — На връщане.
— Не си весела, момиченце.
— Забрави ли, че съм баронеса?
— Баронеса, която познавам отпреди да има хубав задник и цици, която съм носил на раменете си и която съм почерпил с първата ѝ глътка ракия.
— Бях на осем години! Отлично хрумване. Спомням си, че през нощта си изповръщах червата.
— Така се калява характерът. Бях на шест, когато баща ми стори с мен същото, което причиних на вас, госпожо баронесо Дьо Водрьой. Имате ли възражения към възпитанието, което татко ми даде?
— Хайде, старо добиче. Шавай… Казах ти, на връщане.
— Обещано?
— Да.
Движението на карети, коне, каруци и двуколки беше толкова интензивно, че беше трудно да се пресече улицата, и единственото спасение бяха тротоарите. Шарлатани, търговци, жонгльори, дресьори на дракончета, вадачи на зъби — „Няма да изпиташ болка! Ей сега ще го измъкна!“ — и разни песнопойци разиграваха комедия и привличаха клиенти на италиански, на испански, дори на латински и гръцки, за да се правят на много учени. Многобройни бяха букинистите, които предлагаха на ниски цени книги втора ръка, овехтели, изпокъсани, но сред тях понякога се криеха истински съкровища. Всички бяха разположили естрадите си, бараките си, палатките си, щандовете си. За търговското място се плащаше скъпо и се завързваха остри спорове. Тези, които нямаха право да се разпореждат тук, оставяха табелки с имената, адресите и занаятите си. Други — цветари, продавачи на стари шапки и снабдители с ракия — крещяха колкото им глас държи и обикаляха от единия до другия бряг с подноси пред корема си или влачейки колички. Всичко се продаваше и се купуваше на Новия мост. Също така много се крадеше, защото не е възможно тълпата да не привлече апашите.