Анес отмина знаменитата „бронзова виверна“ на мраморния ѝ пиедестал — която през 1633 г. все още не беше заменена със статуята на Анри IV — и тогава забеляза, че върви сама. Върна се назад, за да намери Балардийо, заковал се пред една циганка, която тръскаше дайре и танцуваше сладострастно, а красящите полите ѝ пайети издаваха весел металически звук. Анес дръпна за ръкава стария войник. Той отначало се опита да се възпротиви, оплете нозе в ножницата на рапирата си, но скоро наостри уши, защото дочу следния призив:
— Пробвайте си късмета! От три тегления никой не губи! За едно су ще спечелите шест! Пробвайте си късмета!
Този, който си дереше гърлото, предлагаше игра на „късмета“, което ще рече нещо като лотария. Той въртеше някакво колело, а около него се намираха предметни награди: гребен, огледало, обувалка, все вехтории, които не струваха кой знае колко, ако ги погледнеше човек по-внимателно. Балардийо не издържа, включи се в играта и щастлив, получи табакера с нащърбена повърхност. Искаше да я покаже на младата баронеса, чието търпение започна да се изчерпва, но се чу звук от кавалерийска тръба.
Заинтригувани и изплашени, хората от тълпата протегнаха шии и се разшумяха още повече.
От левия бряг войници от поделението на френските гвардейци проправяха път. Те гонеха колите и конниците от паветата, изблъскваха пешеходците на тротоарите и застанаха в три редици на стъпалата, държейки пики или мускети на рамо. Барабани биеха, след тях вървяха група елегантни кавалери — офицери, аристократи, царедворци. Пажове, облечени в кралски ливреи, пристъпваха пеша, а от двете страни на кортежа знаменитите сто швейцарци маршируваха с алебардите си. Появи се кралската каляска, цялата позлатена, теглена от шест великолепни коня и заобиколена от ескорт благородници. Дали наистина отвътре се мяркаше профилът на краля? Може би. Държана на разстояние, благодарение на пиките и на мускетите, тълпата не акламираше. Тя стоеше изпълнена с почитание и мълчалива, сякаш съсредоточена, а всички бяха свалили шапки. Появиха се други карети. Една от тях беше без герб, бяла като впряга. Принадлежеше на настоятелката на Ордена на Сестрите на Сен Жорж — прочутите „Бели дами“, които от два века пазеха френския двор от драконовата заплаха.
Както всички останали, Анес спря, мълчалива и с шапка в ръка.
Но кралската каляска не я заинтересува толкова, колкото онази без герб — още щом я видя, не можеше да откъсне поглед от нея. Когато каретата се изравни с Анес, една ръка с бяла ръкавица повдигна завеската и някаква жена си показа главата. Настоятелката не се поколеба. Тя тутакси намери очите на Анес и се втренчи в тях. Беше дълъг и протяжен миг, сякаш бялото возило се движеше на забавен ход, сякаш времето не искаше да прекъсне мълчаливото съобщество на две човешки същества, на две души.
След това каретата отмина.
Всекидневието отново потече нормално и кортежът се отдалечи. Френските гвардейци под строй се оттеглиха от тротоарите. Новият мост си възвърна обичайното оживление.
Само Анес, обърната към Лувъра, оставаше неподвижна.
— Не бих могъл да понеса този поглед — рече застаналият до нея Балардийо.
Младата жена фаталистично повдигна рамене.
— Поне ми беше спестено отиването до Лувъра.
— Няма ли да разговаряш с нея?
— Не днес… За какво? Тя вече знае, че съм се завърнала. Това е достатъчно.
И твърдо решена да мисли за друго, Анес се усмихна на стария войник:
— Е? — запита тя. — Къде ще ме заведеш?
— Къде ли?
— Хайде да послушаме Табарен и Мондор!
— Сигурна ли си?
— Нали ти обещах!
12.
Добраха се до параклиса следобед.
Той се намираше насред полето — там, където безлюден път се пресичаше с каменист друм. Стадо овце пасеше наблизо. Мелница, чиито криле се въртяха бавно, доминираше над пейзажа от потънали в зеленина хълмове.
— Пристигнахме — рече Байо в окрайнината на гората.