— Врагът може да ви обещае мир…
— Врагът може да обещава каквото си ще…
Този път Ришельо вдигна високо ръка, още преди капитанът да реагира. Седналият на табуретката секретар се поколеба дали да отбележи тази дързост. В огнището една цепеница се запали и огънят се усили.
— Искам това писмо — рече след малко Кардиналът. — Тъй като не желаете да ми го дадете, мога да ви пратя при палача. Той ще ви накара да признаете къде го криете.
— Връчих го на човек, в когото имам доверие. Човек, който е защитен от ранга и от рода си. Дори от вас.
— Подобни лица са рядкост. В кралството те могат да бъдат преброени на пръстите на едната ми ръка.
— Онази ръка е от стомана.
— Английска стомана ли?
— Може би.
— Действали сте предвидливо.
Ленкур леко се поклони.
— Обучавал съм се в добра школа, Ваше Преосвещенство.
Ришельо с жест отхвърли комплимента, както човек гони разсеяно нахална муха.
— Лицето, за което говорим, знае ли съдържанието на писмото, което сте му поверили?
— Естествено, че не.
— Кажете какво предлагате?
— Ваше Преосвещенство, вие грешите като твърдите, че държите да се сдобиете с този текст.
— Така ли?
— Предпочитате да го унищожите, нали? Голямото ви желание е написаното там да остане завинаги тайна.
Кардиналът се размърда във фотьойла си и направи знак на секретаря да престане да пише.
— Имам чувството, че отгатвам намеренията ви, господин Дьо Ленкур. Искате да живеете, да бъдете на свобода и в замяна се задължавате този компрометиращ документ да остане там, където е сега. Така ще гарантирате сигурността си. Ако ви хвърля в затвора или ако ви убия, съдържанието веднага ще бъде разгласено. Но какви гаранции ми давате?
— Нищо няма да ме предпази от гнева ви, ако разкрия тайната на писмото, Ваше Преосвещенство. Зная, че където и да отида, няма да е достатъчно далече, за да се измъкна от лапите ви. Ако искам да живея…
— А искате ли да живеете господин Дьо Ленкур?
— Да.
— В такъв случай помислете за вашите господари. Помислете за Черния нокът. Трикът, който прилагате спрямо мен, не важи за тях. Напротив, Черният нокът има огромен интерес тайната, която ни свързва, да бъде разкрита. Кой тогава ще ви предпази от тази организация? Дори бих казал: кой ще ни предпази от нея?
— Не се безпокойте, Ваше Преосвещенство. По отношение на Черния нокът съм взел предохранителни мерки.
Кардиналът се обърна към секретаря и му показа вратата. Мъжът разбра и отнесе принадлежностите си за писане.
— И вие също, господине — обърна се Ришельо към Сен Жорж.
Капитанът отначало помисли, че не е разбрал добре.
— Простете, Ваше Преосвещенство?
— Оставете ни сами, ако обичате.
— Но Ваше Преосвещенство! Опасно е!
— Не се бойте. Господин Дьо Ленкур е шпионин, а не убиец. И освен това, достатъчно е да извикам, за да дотичате, нали?
Сен Жорж неохотно напусна стаята и докато затваряше вратата, чу:
— Вие очевидно сте крайно предвидлив, господин Дьо Ленкур. Обяснете ми какво имате намерение…
14.
— Той не живее тук, господа.
— Отдавна ли?
— Доста.
Ла Фарг и Лепра разговаряха със собственика на странноприемница на улица „Ключ“ в предградието Сен Виктор. Докато Алмадес пазеше конете отвън, двамата седнаха на една маса, поръчаха вино и поканиха гостилничаря да донесе трета чаша за себе си.
Мъжът се поколеба. Избърса големите си червени ръце в лекьосаната престилка, огледа помещението, сякаш за да се увери, че няма какво друго да стори.
След това седна.
Ла Фарг знаеше, че Кастила, спътникът в авантюрите на кавалера Д’Иребан, беше живял тук. За съжаление, вече беше напуснал.
— Моля ви, бъдете по-точен. Кога си замина?
— Почакайте да си помисля… Струва ми се, преди седмица. Взе си нещата една нощ и вече не се върна.
— Значи бързаше.
— Така ми изглеждаше.
— Дълго ли остана тук? — попита Лепра.
— Цели два месеца.
— Сам ли?
— Да.
— Имаше ли посетители?
Гостилничарят се изпълни с подозрение и се раздвижи на стола си.
— Защо са всичките тези въпроси, господа?
Двамата кавалери си размениха погледи и Ла Фарг продължи:
— Кастила има борчове. Дължи пари, много пари, на няколко души. Тези лица искат да им бъде върнато взетото. Те предпочитат имената им да останат в тайна, но биха могли да бъдат много щедри. Разбрахте ли?
— Разбрах… Дългове от комар, нали?
— Да. Как се досетихте?
Гостилничарят се усмихна доволно, като човек, който, без да парадира, знае много неща.