Сен Люк много лесно се изплъзна на Балардийо сред тази гмеж. След няколко обиколки, които изглеждаха напълно невинни, той изведнъж се скри, отдалеч проследи стария войник, който отпраши направо и се затича, а мелезът напусна палатата, много доволен от себе си.
Сега вече можеше да продължи да изпълнява мисията, която му възложи Ла Фарг. Мина по Малкия мост, за да прекоси Сена, и отиде на улица „При фонтана“, в предградието Сен Виктор. Там имаше къща, която първо трябваше да претърси, а след това да наблюдава. Тя беше жилището на млада жена — някоя си Сесил Гримо, която Остриетата защитавали и която наемниците се опитали да отвлекат предишната нощ. Марсиак ги разпердушинил — доказателство, че годините не го бяха променили и че той все още можеше да изпълнява ролята на храбрия рицар, които спасява госпожици в беда. Каквото и да говорим, подобни възможности не се откриваха често и когато изникваха, бяха добре дошли за гасконеца.
Къщата беше малка, скромна, на ъгъла на улицата, само завесите на прозорците я отличаваха от останалите домове в тази сутрин. След бързо и дискретно разпознаване на мястото, Сен Люк го обиколи, премина през градината и намери задната врата счупена и полуотворена. Той предпазливо влезе вътре, внимателно прегледа целия партер, откри на стълбата следи от битка — или поне от стълкновение, качи се на първия етаж, констатира известно безредие и забеляза зейнал прозорец, през който навярно Марсиак и протежето му се бяха качили на покрива.
Нищо не подсказваше, че апартаментът на Сесил е бил претърсван. Сен Люк беше изпълнен с надежда за успех, първо надникна в по-явните части на помещенията, след това се разтърси за скривалища. Късметът му се усмихна. В една кутия за бижута, сред различните пръстени, колиета и обеци без особена стойност, намери извит пирон, който го накара да се усмихне. Сега вече трябваше да отгатне какво повдига този пирон. В ъгъла на стаята попадна на керамична плочка под кръгла масичка, която бе оставила ясни следи по пода, тъй като често беше премествана.
Сен Люк въздъхна и отвори скривалището, донякъде удовлетворен, че намери документите, но също така леко разочарован от лесното откриване на съкровището.
Той беше роден за по-големи загадки.
7.
В двореца на Ястреба Марсиак не беше спал и два часа, когато отиде при Лепра в главната зала. Мускетарят седеше все на същия фотьойл до вече изгасналата камина, раненият му крак стърчеше пред него, опрян на табуретка. Измъчван от бездействието, продължаваше да скучае, но поне беше престанал да пие. Впрочем изглеждаше малко пиян, готов да задреме.
Марсиак беше пълен с енергия. Усмихваше се, очите му блестяха, демонстрираше здраве и радост от живота, които обезкуражаваха Лепра. Да не забравяме и нарочната небрежност на външния му вид. Беше облечен като съвършен благородник: модерен, втален дублет, бяла риза, рапира на портупея и ботуши от великолепна кожа. Но той носеше тези дрехи толкова непринудено, че това издаваше сляпата вяра на гасконеца в чара и в късмета си. Дублетът беше разкопчан от горе до долу, яката на ризата зееше, рапирата висеше накриво, а ботушите отчаяно се нуждаеха от излъскване.
— Хайде — рече весело Марсиак и приближи до креслото. — Трябва да прегледам раната ти и може би да сменя превръзката.
— Сега ли?
— Да. Да не би да имаш друга работа?
— Много е странно…
— Приказвай каквото си искаш, нещастнико. Дадох обещание да се грижа за теб.
— Ти ли? Обещание?… Кракът ми е съвсем добре.
— Наистина ли?
— Искам да кажа, че вече не ме боли толкова.
— Ти опразваш бутилка след бутилка, за да успокоиш страданието си.
— Нямаш ли си друга работа, освен да броиш бутилките?
— Имам. Да се погрижа за крака ти.
Лепра се предаде с въздишка и неохотно го остави да действа. Марсиак мълчаливо свали превръзката и прегледа раната, за да се убеди, че не е инфектирана. Движенията му бяха нежни и точни.