— Първо искам да ви благодаря. Без вас тази нощ…
— Забравете това, Сесил. Вече сте на сигурно място сред тези стени.
— Вероятно е така, но аз не зная нищо за вас и за вашите приятели. И продължавам да си задавам въпроси, на които нямам отговор.
Тя погледна тъжно, така че разтопи сърцето му.
Гасконецът пое ръката ѝ. Девойката не я отдръпна. Дали неволно не беше го подтикнала да стори именно това? Марсиак реши, че е така, и играта му хареса.
— По пътища, които не мога да ви обясня, без да издам тайните, които не ми принадлежат — обясни ѝ той, — моите приятели и аз стигнахме до срещата си с вас. Трябва все пак да знаете, че сме ваши съмишленици и че враговете ви са и наши противници. Затова всичко, което можете да ни кажете, ще послужи на вашата кауза, каквато и да е тя. Доверете ни се. И ако това ви е трудно, поне се доверете на мен…
— Но аз вече казах всичко на госпожа Дьо Водрьой! — възкликна намръщено Сесил.
— В такъв случай не бива да се тревожите за нищо, защото ние ще се погрижим за останалото. Заклевам се, че ако това е по човешките сили, ще намерим сестра ви Шантал.
— Много благодаря, господине.
— На вашите услуги.
— Наистина ли, господине?
Той я погледна в очите, този път хвана и двете ѝ ръце, деликатно, с върха на пръстите си.
— Можете да бъдете сигурна — рече.
— Тогава може би…
Тя не довърши изречението, обърна се, сякаш съжаляваше, че си е отворила устата. Гасконецът се престори, че е паднал в капана.
— Моля ви, Сесил. Говорете. Искайте.
Отправи към него свенлив поглед, чиято ефикасност вероятно съзнаваше.
— Бих желала, господине, да ме придружите до моя дом.
— Сега ли?
— Да. Оставих там неща, които ми липсват и които искам да прибера.
— Това би било крайно непредпазливо, Сесил…
— Моля ви, господине.
— Кажете ми какво ви е необходимо и аз ще отида да го потърся.
— Става дума за вещи, без които една жена не може дълго да остава… Нито пък да говори за тях на някой мъж…
— Така ли… Тогава се разберете с баронесата. Или с Наис… Каквото и да става, не бива да се връщате в дома си. Все още опасността е твърде голяма.
Младата жена разбра, че няма да се наложи. Победена, тя тъжно се съгласи и рече:
— Да. Без съмнение сте прав.
— Искрено съжалявам, Сесил.
Тя стана, благодари за последен път, каза че ще се върне в стаята си, и напусна кухнята.
Марсиак остана замислен и неподвижен.
После запита:
— Какво ти е мнението?
Анес приближи, след като известно време беше наблюдавала сцената от прага на вратата. Тя проследи разговора, без Сесил да я види и да я чуе. Но гасконецът я беше забелязал и Анес знаеше това.
— Тя беше готова да пробва всички трикове — каза баронесата. — За момент дори си помислих, че ще паднеш в мрежите ѝ.
— Подценяваш ме.
— Госпожицата е прелестна.
— Какво мислиш, че иска да прибере от дома си?
— Не зная и ще отида да видя.
— Сама ли?
— Някой трябва да остане тук, а нито Лепра, нито чичо Гибо ще попречат на Сесил да избяга.
— Вземи поне Балардийо.
— Не е тук.
— Изчакай го.
— Няма време.
8.
Облечена с рокля от коприна и от син сатен, с еднорог от сив седеф на деколтето, виконтеса Дьо Маликорн се забавляваше, като хранеше дракончето си. От чиния от позлатено сребро тя вземаше късове кървящо месо и ги хвърляше един по един, а малкото влечуго ги улавяше от пръчката в кафеза си. Беше великолепно животно с черни и блестящи люспи и се чувстваше дълбоко привързано към господарката си. Понякога виконтесата му говореше като на съучастник, довереник, дори приятел. Но най-странното беше, че дракончето разбираше, в златните му очи просветваше интелигентност, преди да размаха криле, най-често нощем, и да полети към поредната си мисия.
Когато маркиз Дьо Ганиер влезе в салона, младата и красива виконтеса остави чинията с месото и облиза — деликатно, но лакомо — крайчетата на грациозните си пръсти. Тя не обърна особено внимание на посетителя си и се престори, че се интересува само от заситеното си драконче.
— Савелда току-що пристигна от малката къщичка с овощната градина — обяви Ганиер.
— Скривалището на така наречения кавалер Д’Иребан ли?
— Да. Кастила проговори.
— И?
— Нашите испански братя са сгрешили.
Погледът на младата жена се откъсна от дракончето и спря върху елегантния маркиз. Новината, която той ѝ донесе, очевидно я очарова: доволна усмивка цъфна на тънките ѝ устни.
Сред всички индивиди, които служеха на Черния нокът, малко бяха онези, които действаха, знаейки целите на възложената им задача. Изпълнителите бяха „членове“ на организацията. Обикновено те не подозираха причините и последиците, свързани с мисиите им, получаваха заповеди от посветените, заемащи най-високия ранг, до който можеше да стигне някой без драконова кръв във вените си. Авантюристичен аристократ без земи и богатство, Кастила беше един от членовете, чиято вярност все още не беше напълно доказана. Затова му поверяваха мисии, при които предпочитаха да не се проваля, но съвсем не беше необходимо да познава детайлите. Интелигентен, компетентен, инициативен, той никога не беше ги разочаровал.