Докато файлът се зареждаше, Тан’елкот процеждаше към мрежата минимално количество ток благодарение на Потока, осигуряван му от нормалното за Отвъдие поле в Екзозеума. Нервната система на едно живо същество представлява естествен интерфейс между Потока и материалния свят; Тан’елкот можеше да тегли от Потока и да насочва енергията чрез докосване. Възможностите му не бяха големи — в условията на земната физика неговото могъщество не струваше и пукната пара, — но скачането на напрежението с няколко микроволта на правилното място можеше да изгори молекулярна верига или да разбърка няколко реда програмен код. На него дори не му и трябваше да разбира върху какво точно въздейства, върху хардуера или софтуера — това нямаше никакво значение. Тан’елкот го обясняваше по следния начин: „Важното е какво става. Силата ми се превръща в игла, която ще прободе всяка ръка, протегнала се към видението, записано в този куб.“
Пет минути пакетно предаване на данни — и всичко беше приключило.
— Получих го — каза Клиърлейк. — Потвърдено.
— Добре. Край на връзката, Джед — имам да свърша още много неща, знаеш.
— Искаш ли си процента като източник на информацията? Ако си прав за осемцифрената сума, това може да се окаже доста апетитен къс.
— Сложи го на доверителна сметка — реши Хари. — Ако ме изхвърлят, парите ще ми свършат работа.
— Добре. До после.
— Да.
Хари прекъсна връзката и изключи терминала. Тан’елкот се изправи и така се протегна, че раменете му изпукаха звучно.
— Получи се.
— Сигурен ли си?
— Аз съм Тан’елкот. — Това беше изречено и без намек за усмивка.
Хари си пое дълбоко въздух. Засега добре.
Той всъщност беше направил подобрена версия на онова, което искаше да осъществи Хансен чрез хващането на Роси. Замисълът на Хансен беше да достигне до група директни зрители с надеждата да попадне на някои Незаети, които са достатъчно добросърдечни, че да се намесят. Но той не разбираше директните зрители. А Хари ги разбираше. Той беше изградил цялата си кариера върху разбирането на директните зрители.
Директните зрители на Роси можеха да преживеят всичко, което е записано на куба, и да го сметнат за част от сценария. Те нямаше да намерят за нужно да направят каквото и да било, освен да се облегнат назад и да гледат как Дж’Тан и останалите от ССП се справят с проблема. А Хари беше извадил сцената от контекста и я бе пуснал в мрежата.
Сега това не беше част от историята, беше самата история.
Вместо да наблюдава как ще се прави героят, всеки Незает сам щеше да стане герой в своя малка история: те ще видят проблема, ще разберат, че е по силите им да го разрешат, и сами ще направят избора си дали да се намесят, или не. Не е лошо като начало, помисли си Хари.
Тан’елкот изпука с кокалчетата на огромните си юмруци.
— И така, направих каквото ме помоли и сега е време да продължим нататък. Има само един възможен изход и двама знаем какъв е: трябва да ме върнеш в Анхана.
Хари поклати глава.
— Това никога няма да стане.
Тан’елкот изглеждаше, сякаш иска да се изплюе върху килима.
— Ти пилееш време и усилия, за да убеждаваш. Това е абсолютно безполезно. Детинско. Вие разчитате на своите Незаети като на приемни родители. Чакате ги да действат вместо вас и това неминуемо ще ви провали.
Усмивката на Хари се стопи.
— Използваме тези инструменти, които са ни подръка.
— Да, бе! Не можеш да направиш нищо полезно с безполезни инструменти. Дай ми шанс, Каин. Мога да ти помогна.
— Ти вече ми помогна.
— Разбира се. И ще продължа да правя това, за което ме помолиш, всичко, което ме помолиш — до момента, в който не осъзнаеш безполезността на всичките ти планове. Останал ти е един-единствен избор — да ме изпратиш вкъщи.
Хари въздъхна.
— Това никога няма да стане — повтори той.
— Каин, трябва. Единствената надежда за моя свят е пряката намеса. Да се разобличи престъплението, е майсторски удар, но така не може да се спечели войната. Моят народ — целият ми свят — е заложен на гилотината. Трябва да ми позволиш да го спася.
— Да, бе — усмихна се Хари с горчивина. — Да спасиш света, как ли пък не.
— Защо се съпротивляваш на неизбежното?
Главният въпрос в моя живот, помисли си Хари, но на глас каза:
— Защото не мога да ти се доверя, мамка му.
Бившият император настръхна.
— Съмняваш се, че бих спасил Децата си?
— О, за твоите Деца не се съмнявам — отвърна Хари. — А какво ще кажеш за елфите? Мамка му, Тан’елкот, за глупак ли ме смяташ? Мислиш ли, че съм забравил защо Манастирите подкрепяха твоето правителство? Твоята политика към другите хуманоидни раси изобщо не беше тайна. Веднъж щом твоят актир-токар консолидираше властта ти сред благородниците, щеше да започнеш свой собствен геноцид. Подозирам че този мой приятел първороден не би бил много радостен да види, че се връщаш.