Сигурно бе прекарал няколко дни на доковете. Не можеше да стои настрани. Беше разположил пазачи и наблюдатели, но всъщност не можеше да им вярва, че ще пазят и наблюдават както трябва; всеки път, когато се отдалечаваше от брега, го измъчваха видения, в които Рейт се изплъзваше като змия и успяваше да се измъкне.
А Рейт, знаеше Деймън, стоеше в основата на всичко, което се бе случило с Анхана; ако го изпуснеше, щеше да изгуби всякаква надежда да получи някакви отговори. Затова той винаги се връщаше край реката, крачеше по брега, взираше се във водата и чакаше, защото от цялата Анхана той имаше вяра само на себе си.
Защото това е моят сън.
Стомахът му беше създавал проблеми и сега, насред зелената буря, червата му се разбунтуваха и той повърна: от устата му бликна бяла течност с кафеникави жилки. От колко време не беше ял?
Какво беше ял за последно?
Жилките в повърнатото приличаха на кръв.
Той избърса устни с опакото на ръката си и при докосването го жегна остра болка. Устните му бяха напукани и сега се сцепиха и омазаха ръката му с кръв. Беше жаден, ужасно жаден… Коленичи, загреба шепа вода от реката и я поднесе към устата си, но езикът му превърна студената вода в пирони и натрошено стъкло. Усещаше как задира гърлото и разкъсва вътрешностите му…
Може би нямам нужда от вода.
Погледна отново към повърнатото, към кафеникавите жилки в него; след това погледна към омазаната си с ръка кръв. Кръв — помисли си той. — Кръв.
Време бе за лов.
С крайчеца на окото си забеляза бързо движение. Надигна се в дебнеща поза, разделяйки тръстиката с ръце, и бързо се шмугна в царевичното поле. Ето го отново — отново ли беше? Или за пръв път? Беше ли го видял преди, или просто си спомняше стар сън?
Мерна подметката на ботуш, който се скри зад ствола на един ясен; мигновеният изплашен поглед на жена — ококорени очи, които го погледнаха за секунда и се скриха сред шумолящата царевица; миризмата на немити подмишници и чатал; металическия вкус на кръв в устата…
Джунглата от съня му беше пълна с хора.
Той чуваше как зеленината бавно се пробужда към живот. От всички страни се носеха пръхтене и ръмжене, писъци и крясъци, рев и вой отекваха наблизо и далеч: звуци на хора, не на животни. Звуците на животните, каквито хората винаги са били.
Той тръгна след пропукващите стъпки, но го спря вик, който премина в тих стон. Мачкайки тръстиките, на речния бряг се бореха мъж и жена — в плетеницата от човешки тела проблясваше нож. Деймън не можеше да разбере кой от тях е нападателят и кой се защитава. Виждаше само яростните замахвания на ръцете, проблясването на острието и кръв.
Кръв…
Тя го привличаше към себе си и Деймън се запромъква напред, умиращ от жажда. Та нали това беше просто сън.
Той навлезе сред тръстиките и нещо го удари изотзад. Падайки на земята, Деймън почувства върху устните си лепкавата смола на начупената тръстика, която го шибаше по лицето, докато нещо с формата на нож се заби болезнено в гърба му и трескави ръце зашариха из дрехите му. Той лежеше, без да се съпротивлява, чудейки се разсеяно как това произшествие се вписва в неговия сън; внезапно нечии тъпи зъби се впиха в основата на тила му и загризаха плътта. Болката — истинска болка, твърде реална болка — го изтръгна от замаяността му. Това не е мой сън.
Деймън се пресегна и сграбчи с едната си ръка главата на мъжа, който го гризеше, като същевременно с пръстите на другата потърси очите му. Мъжът изръмжа, без да изпуска трапецовидния мускул, и започна безцелно да размахва юмруци. Пръстите на Деймън бавно дълбаеха очите на мъжа, докато най-накрая човекът престана да удря и се опита да се измъкне с блъскане и стонове. Деймън го пусна и миг след това чу глух удар, последван от влажно бълбукане. Той се претърколи настрани и видя един от своите Посветени. Той беше пресрещнал мъжа и му беше прерязал гърлото.
— Магистър Деймън! — изпъшка Посветеният, притичвайки до Деймън, без да изпуска ножа от ръката си. — Магистър Посланик, съжалявам — не успях да стигна до вас… всичко това… — Той показа с окървавения си нож обграждащото ги зелено изобилие.
Деймън не можеше да отмести очи от ножа: червените струйки се стичаха от острието по китката на монаха. Изглеждаха толкова топли, толкова… питателни…
Наложи се да си напомни, че това не е просто сън. Имаше да изпълнява задача.
— Ранен съм — рече разсеяно той. Свали ръката си, която затискаше раната на рамото му, и по робата му шурна кръв. — Трябва да се промие и превърже.
Младият монах ахна и посегна към рамото на Деймън, за да прегледа раната, но Посланикът се отдръпна.