4.
Кожата на Патриарха изглеждаше отпусната и бледа като на труп, с черни торбички под хлътналите очи. Устните му бяха напукани и от тях по брадичката му се стичаше кръв. Официалната му роба беше разкъсана, изцапана с храна, кръв и повърнато, а ръбовете ѝ бяха подгизнали от черно масло и леко обгорели. Придружаваха го шестима нервни, потящи се, облизващи сухи устни Божии очи, които носеха ризници и метални предпазни мрежи под шлемовете си, а в ръцете си държала голи мечове.
Хабрак най-накрая се опомни и скочи от стола, за да отдаде чест. Патриархът се облегна на вратата, сякаш само металните ѝ пръти успяваха да го задържат на крака.
— Сержант — изграчи той. — Време е.
После го погледна, очаквайки реакцията му.
— Ела насам, човече. Не ме карай да викам. Боли ме гърлото. Не ме ли чу? Време е.
Хабрак преглътна. Приближи се съм вратата, спирайки почтително на една ръка разстояние.
— Време за какво, Ваше Сиятелство? — попита предпазливо той.
— Време е да убием Каин.
— Ваше Сиятелство?
Патриархът избърса потните си вежди с трепереща ръка.
— Заради пожара, сещаш ли се? Така разбрах. Глупак. Постъпих толкова глупаво, а се мислех за голям умник. Мислех си, че ще мога да го използвам, а накрая той използва мен. Точно както някога. Градът гори. Гори — гори както преди. Спомняш ли си? Спомняш ли си как беше преди? Спомняш ли си града в пламъци?
— Да, Сиятелство — отвърна мрачно Хабрак.
— Отивай, тогава. Справи се с него. — Треперещата ръка се протегна между прътите и сграбчи рамото на Хабрак. — Ти си добър човек. Мога да ти се доверя. Винаги съм знаел, че мога да ти вярвам.
— Благодаря ви, Сиятелство.
— Как… — Очите на Патриарха се затвориха и Хабрак си помисли, че човекът може всеки момент да припадне, но докато протягаше ръка, за да подхване своя суверен, мътните очи отново се отвориха и го пронизаха с нечовешки, орлов поглед. — Как ти беше името?
— Хабрак, Сиятелство. Сержант Хабрак.
— Не се опитвай да хитрееш, Хабрак. Прави нещата просто. Това ми беше грешката. Мислех се за достатъчно умен, че да не се налага да ги правя по простия начин.
— Кое да направя просто, Сиятелство?
— Убийството на Каин.
— Господине?
Тоа Сител сграбчи и другото рамо на Хабрак и го придърпа към решетката, която стоеше между тях. Дъхът му вонеше на разложение.
— Направи го сам, Хабрак. Направи го. Вземи си тоягата. Слез долу в Шахтата. Строши му черепа. Разбираш ли?
Хабрак се вцепени. Никога през живота си не се беше противопоставял на заповед.
— Да, господине.
— И когато приключиш, хвърли тялото му в мелачката.
— Да, господине.
— Пребий го. Без капчица жалост. Смели го. Пребий го и после го смели. Ще го направиш ли? Първо да го пребиеш, а после да го смелиш?
Хабрак отдаде чест.
— Да, господине. Но, господине…?
— Да?
— Ами Денят на Възнесението, господине?
— Забрави за Деня на Възнесението — промърмори кисело Патриархът. — Всички вече са го забравили.
— Да, господине.
— Ти си добър човек, Хабрак. Ще запазиш Империята. И главата му. Запази ми главата му. Точно както Империята.
— Господине?
— Нуждаем се от главата му. За ко̀ла.
— Да, господине.
— Няма да напускаш донжона без главата на Каин. Дай му ключа си — рече Патриархът, посочвайки един от Очите. — Ключа за тази врата.
Хабрак послушно го свали от огромната желязна халка и го подаде през решетката на Окото. Офицерът го стисна здраво.
— Следващото нещо, което ще излезе през тази врата, трябва да е главата на Каин, разбираш ли ме? — каза Патриархът на Окото. — Никой няма да влиза. Никой няма да излиза. Тази врата няма да се отваря, докато някой не се изкачи по тези стъпала и не ти подаде главата на Каин. Разбра ли?
— Да, господине — отвърна офицерът.
— Ако тази врата се отвори по някаква друга причина, вашите глави ще бъдат набити на колове. Не ме интересува, ако ще самият Ма’елкот да ви заповяда да я отворите. Той може да ви накаже в следващия ви живот, но аз мога да ви убия в настоящия.