— Може би. — Орбек му показа бивните си. — Прави каквото трябва.
Каин се замисли, а сърцето на Орбек блъскаше в гърдите му. Накрая мъжът сви рамене.
— Да, все тая — рече той и подхвърли ключовете на Орбек.
Той отключи оковите си и се изправи. Погледна към сакатия човек, който лежеше в краката му.
— Ето ни пак двамата, Каин — рече огрилото.
— Да.
— Мога да те убия още сега.
Каин не отговори.
— Знаеш, че е така — продължи Орбек. — Знаеш, че ризницата и тоягата няма да ти помогнат. И ония хватки, които знаеш, няма да ти помогнат. Не и този път. Когато ми върна свободата, ти ми предаде живота си. Разбираш ли какво означава това?
— Да не съм някой проклет идиот?
— Може да умра тук, в Шахтата. Или на кладата в Деня на Възнесението. Но ако те убия сега, ще убия човека, който унищожи Черните ножове. Слава за мен. Чест за клана ми.
— И какво? — отвърна Каин с равен студен глас.
Орбек сви рамене.
— Може пък да имам по-добра идея.
Той коленичи до Каин и размота превръзката на дясната си китка. Парцалът се спря при коричката върху инфектираното му чуканче. Орбек го дръпна и от раната бликна черна кръв, примесена с гной.
— Това е моята бойна рана — рече той и притисна чуканчето към едно от гангренозните възпаления на крака на Каин. — Това е твоята бойна рана. Нашите рани се сляха. Кръвта ни е една.
— Какво правиш, по дяволите?
Орбек оголи бивните си.
— Осиновявам те.
— Как ли пък не, мамка му.
— Вече си Черен нож. Ти ми даде живота си. Така го приемам.
— Да не си луд? Та нали аз съм онзи, който…
— Знам кой си — отвърна Орбек. — А ти не забравяй кой съм аз. Ти опозори Черните ножове. Сега споделяш безчестието ни. — Той му показа внушителните си бивни. — А славата от твоите победи отива в клана ни. Добра сделка за Черните ножове, а?
— Защо ми е да се присъединявам към шибания ви клан?
— Какво искаш ти? На кого му пука? — Орбек се изправи и се ухили. — Не ти избираш своя клан, Каин. Ако се родиш в Черните ножове, ти си Черен нож. Ако се родиш в Закривените стрели, си Закривена стрела. Така: сега кажи, че си Черен нож, и да вървим да убием малко пазачи, а?
Каин лежеше мълчаливо на пода.
— Кажи го — изръмжа Орбек.
Очите на Каин проблеснаха под светлината на фенера.
— Добре — рече най-накрая той. Въпреки малките си, почти безполезни човешки зъби той успя да постигне изненадващо добро подобие на озъбената усмивка на Орбек. — Както ти го каза: аз съм Черен нож.
3.
Делиан по-скоро почувства, отколкото видя бавно движещия се затворник, който носеше торбата с корав хляб и стомната с вода към вратата на Шахтата.
Под рядката коса на Делиан тъмнееше петно от пот и солените капки се стичаха по лицето му като сълзи, за да капнат върху импровизирания сламеник от навити ризи, изпокъсани панталони и изцапани роби — дрехите на мъртви затворници. Няколко дни по-рано хората в Ямата бяха започнали да събличат труповете, преди пазачите да слязат долу, за да изнесат телата. Сега повечето тежко болни затворници разполагаха с импровизирани легла, върху които да умрат.
— Вдигай хората — прошепна той. — Не разполагаш с много време.
Не получи никакъв отговор от призрачните сенки, които се тълпяха пред размазаното му зрение.
— Т’Пас? — Опита са да говори по-силно, да изкрещи. Получи се единствено приглушено грачене. — Т’Пас, тук ли си?
Една силна ръка хвана неговата.
— До теб съм, Делиан.
Той извъртя главата си към страната, откъдето бе прозвучал гласът ѝ. Над него се беше навела една доста по-ясна сянка; тя излъчваше стабилност, прикрита от вихрещата се енергия, която отмиваше действителността на Ямата и всичко в нея. Делиан се намръщи и присви очи.
— Нощните нишки — промърмори той. Трябваше да я накара да разбере. — Нощните нишки привличат сенки от луната… — Не, това нямаше да помогне; той повдигна леко треперещата си ръка и се опита да разтърка очите си. — Изглежда, като че ли всичко се разпада…
Т’Пас въздъхна и приседна до него, снижавайки гласа си.
— Всичко се разпада — рече тя.
Делиан улови ръката ѝ с влажните си треперещи пръсти.
— Изглежда, като че ли всичко се разпада. Но само изглежда. Всъщност се събира. Събира се около център, който все още го няма.
Подутината на бедрото му се беше уголемила и почервеняла и най-накрая се пукна; гнилото ѝ съдържание се просмука в импровизираното му легло и сега то вонеше отвратително. Раната на мястото на спуканото напомняше кратер, обкръжен от сива и мъртва плът. Тя беше толкова голяма, че т’Пас можеше да пъхне юмрука си в нея.