Орбек, нали е умно момче, изобщо не си прави труда да се бие с пазача; просто го отдалечава от лебедката с лъжлив замах към главата, после вдига тежката тояга над главата си и я стоварва с всичка сила върху едно от храповите колела на механизма, разцепвайки го на две. Пазачът крещи и се затичва към него, но Орбек отскача встрани, ухилва се и замахва отново към второто колело от другата страна на лебедката.
Стълбата полита надолу като нож на гилотина.
Ако знаех колко е умен тоя здрав кучи син, щях да избера някой друг.
Когато краят на стълбата се удря в пода на Ямата, пазачите спират да мислят за овладяването на ситуацията и започват да мислят как да си спасят кожата. Ревящият поток от затворници се юрва нагоре по стълбата; долу има хиляда души, които нямат какво да губят, и пазачите го знаят — не са чак толкова глупави, че да останат тук.
Преди първите затворници да се доберат до средата на стълбата, повечето пазачи си изтичали нагоре по стълбището и са се събрали пред обкованата с месинг врата, която води към Съдебната палата.
Донжонът е наш.
Не.
Донжонът е мой.
Двайсет и едно
Героят се върна от земята на мъртвите.
Както и други истински герои, той се върна със свръхестествени дарове: способности, които вече бяха станали част от него и бяха преодолели ограниченията, налагани от слабата смъртна плът. Появи се като младенец: безименен, слаб и плачещ. Беше се сблъскал със задачата, която предстои на всички завръщащи се герои: да овладее силите, които го бяха създали, и да изкупи вината си пред баща си.
С две думи: да порасне.
1.
Когато съзнанието му отново пресече границата на света, той лежеше по очи върху мръсен калдъръм с обърнато наляво лице и топлите като кръв камъни се забиваха в бузата му. Около него се вихреше огнена буря. Някой с болезнено силни ръце натискаше гърба му, за да изпомпа речната вода от дробовете му. Отвори уста, за да каже нещо, но вместо това повърна вода, примесена с кръв. Тя оплиска дясната му ръка, неговата дясна ръка, и той я сви в юмрук.
— Мисля, че се свести — рече някой.
За цяла една лепкава вечност той не можеше да си спомни кой е и къде се намира. Беше сънувал, че е Каин, че лежи сакат в собствената си мръсотия. Озарената от пламъците нощ не му подсказваше нищо, а ноздрите му бяха затъкнати с противната воня на донжона. А сега вонята на отходно място бе изместена от по-тежка смрад: остра и горчива, не много по-различна от миризмата на пушека, който излизаше от артанските минни машини в Трансдея, докато те гризяха склоновете на планината.
Същите силни ръце го обърнаха по гръб. Погледът му се плъзна покрай двете непознати лица към талазите от черен дим, които скриваха звездите.
— Посланик — произнесе нечий глас, заглушавайки бученето на пламъците. — Магистър Рейт, чувате ли ме? Трябва да ви преместим оттук. Как е дишането ви?
Точно така — помисли си той. — Рейт. Аз съм Рейт.
Беше му трудно да си поеме дъх, но не знаеше дали причината е във водата, която бе останала в дробовете му, или е заради топлината на пожара, който бушуваше наоколо. Плътен мехур от чужди спомени изригна от блатистия кръвоизлив в мозъка му, но се пукна и изчезна, преди да успее да го сграбчи.
— Рейт, кажете нещо — обади се друг глас, дрезгав и пресипнал, сякаш се бе продрал от викане.
Над него се надвеси нечий силует, който после приклекна отстрани. Алените пламъци осветяваха половината от обгорялото му лице, а другата половина беше скрита в тъмна сянка. Прошарена брада бе набола по долната му челюст, а кървясалото му око изглеждаше така, сякаш не беше мигало няколко дни. Човекът носеше роба на Манастирски посланик, измачкана, разкъсана и покрита с мръсотия.
— Изгубих трима монаси в горящото масло, докато те изваждахме от реката — произнесе рязко той. — Трима добри мъже. Последните добри мъже. Последните мъже, на които можех да се доверя. Сега разполагам с теб и искам отговори.
Той се наведе по-близо, поглъщайки Рейт с гладен поглед.
— Какво е значението на този меч? Какво ти направи той? В какво се превърна ти и какво стори с този град?
Рейт машинално разпознаваше чутите думи, но не можеше да разбере смисъла им.
— Магистър Деймън — изрече предупредително един от монасите. — Трябва да тръгваме. Животът ни е в опасност тук.