— Ннне — повтори Рейт. — Оставеете ме туук.
— Няма да го направим — промърмори разсеяно Деймън. — Ти си гражданин на Манастирите, изпаднал в беда…
— Оставеете ме туук — изрече по-силно той. — То… това е зааповед.
Деймън се извъртя, стисна врата на Рейт в смазваща хватка и го повдигна с едната си ръка от рамото на монаха с неестествената сила на побъркан човек. Наведе се към него достатъчно близо, за да го захапе, и изръмжа:
— Никога не се осмелявай да даваш заповеди на мой отряд! Никога! Тук аз съм властта! Аз! Ясно ли е?
Рейт му отвърна с безизразен поглед.
— Нне — рече той. — Нне сси.
— Назначен съм от Съвета на братята…
— Оссвобождавам те от длъжноост.
— Нямаш това право!
Рейт постепенно засилваше контрола над устните и езика си и говореше все по-уверено.
— Аз ссъм… иззбран от Съвета Посланик… в Арта. Прри ак-тирите. Каин е ар-танец. Това… — Той леко махна със здравата си ръка към горящия град — … това е д-дело на актирите.
С огромно усилие на волята той започна да произнася думите с максимална отчетливост.
— Имам ппълната власт да се договарям с Арта… и с актирите. Ааз… коммандвам тук.
Деймън издържа погледа му с достойнство въпреки опърпаната си мръсна роба и омазаното с кръв лице.
— Ще подам възражение — заяви той. — Ще подам възражение пред Съвета.
— Ннаправи го. Ддо тогава си оссвободен от длъжноост.
Деймън пусна врата на Рейт и отстъпи назад, навеждайки глава. Рейт потупа по хълбока монаха, който го носеше.
— Осстави ме доолу.
Монахът се подчини и положи внимателно Рейт върху студения камък.
— Ддеймън? — каза младият мъж.
Отговорът прозвуча приглушено, сякаш на устата му ѝ беше трудно да произнесе думите, и въпреки това отчетливо:
— На вашите заповеди. Господине.
3.
Рейт издаде заповедите си толкова бързо, колкото му позволяваше изтощението, и Посветените се затичаха напред през умиращите дървета на Моста на рицарите. Очите му почти се затваряха; беше преживял толкова много и така се беше изморил…
Деймън се загледа с копнеж след хората си.
— Все още не мога да разбера — рече той с вид на изгубено малко момче. — Как ще ни спаси това?
— Ппомогни — рече с неохота Рейт. — Поммогни ми… да станна.
Деймън коленичи и преметна мъртвата му ръка през собствения си врат. Бавно, с общи усилия, двамата успяха да изправят Рейт на крака.
— Сега какво ще правим? Къде ще отидем? — попита Деймън с натежал от сълзи глас. — Боя се… боя се, че нямам сили да те нося, Рейт. Съжалявам — не се чувствам добре. Знаеш ли, че не се чувствам добре?
— Към Ссъдебнаата палаата — изпъшка Рейт. — Кръвта… кръвта на Каин…
— Но как ще успеем да влезем вътре? Съдебната палата ще е затворена за през нощта — а е построена като крепост! Ще ни е необходима обсадна машина…
— Етто… — изрече Рейт. — Етто ккак…
Той протегна пипалата на менталното си зрение. Не бяха нужни никакви усилия, за да намери онова, което търсеше; същата странна, неочаквана кинестезия, която му помогна да усети вледеняващото приближаване на артанците, направи това действие толкова просто и естествено, колкото докосването на една ръка до друга в мрака.
Пламъците на повърхността на реката изригнаха нагоре и се разделиха встрани, образувайки кръг. Водата в кръга беше абсолютно спокойна като планинско езеро в безветрен летен ден. И от центъра на този кръг се издигна Мечът на свети Бърн.
Рейт привлече меча към себе си — през пламъците, дима и тъмнината.
Когато пръстите му хванаха дръжката, острието зажужа, пробуждайки се към живот, и изстреля по ръката му импулс от сила, която достигна до лявата половина на тялото му и разцъфна като киселинна огнена топка — и той я почувства. Нещо в тялото му се беше скъсало и докосването на Косал го бе съединило.
Той отблъсна Деймън настрани, скочи на крака и издигна меча към небето; силата се изстреля от острието като мълния.
Така — помисли си той. — Ами, добре тогава.
Рейт свали меча и сиянието се изгуби.
— Няма да е необходима обсадна машина — рече той с мрачно задоволство. — Да вървим, Деймън…
Деймън изкрещя: див, животински крясък от болка и ужас. Той залитна назад, вкопчил ръце в гърдите и рамото си, после падна на колене. Започна да разкъсва дрехите си; вече не крещеше, а хриптеше приглушено, опитвайки се да си поеме дъх. Рейт веднага се озова до него.