Но го направи с лявата си ръка и от нея се стичаше черната отрова на Слепия бог.
Аз съм Твое Любимо дете — помисли си той. — Винаги ще Те почитам. Сега и завинаги любовта ми и предаността ми ти принадлежат. Както и моето преклонение.
Но не и подчинението ми.
Винаги ще бъда Твое Дете, но аз вече не съм дете.
Има твърде много деца; мнозина остаряват, но не порастват. Мисля, че щеше да ми хареса да съм един от тях, но очевидно не ми е писано. Съдбата ми е друга.
Той си позволи една горчива усмивка.
Прости ми, татко, защото най-накрая разбрах какво трябва да направя.
8.
Шумът от караулката достигна до Рейт още докато се намираше в широката зала пред параклиса: заплахи и сълзливи молби, яростен рев и писъци от болка. Когато стигна до витата стълба, вече беше болезнено силен. Стиснал Косал в едната си ръка и ремък в другата, Рейт измина и последните няколко стъпала.
В малкото преддверие шестима мъже в ризници със символите на Божиите очи крачеха напред-назад и ръкомахаха, сякаш спореха на нисък глас, който не можеше да се чуе заради шума. Той се вдигаше зад стоманената врата — вътре, в самата караулка — която беше претъпкана с отчаяни паникьосани мъже, облечени в униформи на донжонската стража. Пазачите се бореха помежду си, хапеха се и се драскаха, опитвайки се да се доберат до вратата; десетки ръце се вкопчваха в решетките и се протягаха към офицерите, които охраняваха преддверието.
Рейт ги наблюдаваше известно време, после кимна мълчаливо и предпазливо допря острието на Косал към каменния ръб до него. Косал захапа камъка с пронизително стържене. Събралите се в преддверието мъже подскочиха стреснато и запушиха ушите си с длани. Той бавно извъртя острието, изрязвайки парче от стената, сякаш камъкът беше просто твърдо сирене. Парчето заподскача по стъпалата към пода на преддверието, търколи се бавно по него и се спря. Настъпи тишина.
Рейт насочи Косал към Божиите очи.
— Вие можете да си вървите.
Те гледаха изучаващо окъсаните му дрехи; от едната им страна капеше черно масло, а другата бе подгизнала от кръвта, която се стичаше от раната на хълбока и промушването под ребрата. Един от Очите се изпъна и пристъпи напред.
— Имаме заповед да пазим тази врата…
— Не ме интересува. Махайте се.
— Самият Тоа Сител…
Рейт подръпна ремъка, който държеше в другата си ръка. Иззад ъгъла, с примка на шията, с вързани ръце и парцал в устата, откъснат от собствените му дрехи, се появи Негово Сиятелство Тоа Сител, Наместник на Империята и Патриарх на Църквата на Любимите деца на Ма’елкот.
Изцъклените му очи гледаха безизразно в нищото; когато Рейт слезе по последните няколко стъпала в преддверието, Патриархът се спъна и залитна, падайки на колене. Дори не понечи да се изправи. От запушената му уста се разнесе нисък животински вой. От безжизнените му очи потекоха сълзи.
В есенното прошумоляване на изненадано поет дъх се вмъкна жуженето на Косал.
— Вървете — каза Рейт.
След като се спогледаха, офицерите бавно и предпазливо го заобиколиха и започнаха да се изтеглят по стълбите.
— Хей — извика един от пазачите иззад вратата. — Хей, ами ние? Не можеш да ни оставиш тук — не знаеш какво става там долу!
— Ами, осветли ме.
От множеството гласове, прекъсващи се един друг, Рейт успя да сглоби историята за избухналия в Ямата бунт. Той си помисли: Каин, и си спомни нечовешките призраци, които бродеха в пещерите: пещери, които бяха свързани с донжона чрез Шахтата.
Рейт отиде до вратата и вдигна Косал над главата си. Хората зад решетките бързо се отдръпнаха назад. От ключалката изхвръкнаха искри, когато острието я преряза, и вратата се отвори. Рейт отстъпи настрани, навивайки каишката на ръката си, сякаш Патриархът бе някое непослушно куче, и изпрати безмълвно с поглед тичащите нагоре по стълбището пазачи.
Преддверието утихна. Вратата на донжона зееше отворена. Стъпалата, които водеха надолу, бяха тъмни като зейнала уста. Рейт си пое дълбоко дъх, погледна надолу и сви рамене. После заслиза по стъпалата, влачейки Патриарха след себе си.
Докато слизаше, живите призраци, които се бяха наблъскали в тясното ъгълче в съзнанието му, постепенно избледняваха; той вече не усещаше методичното приближаване на артанските войски по суша и по вода. Когато стигна до долната площадка на стълбището, Рейт за пръв път от ужасно много време остана съвсем сам в съзнанието си. Дори жуженето на Косал утихна.