Той спря и се намръщи.
Ако зад тази врата наистина бе избухнал бунт, той не го чуваше. Единственият шум, който се чуваше, беше тътренето на наранените боси крака на Патриарха. Откъм караулното помещение се процеждаше слаба светлина; Рейт виждаше единствено бледите проблясъци на големите пирони, с които беше закована месинговата обшивка на вратата. Той погледна към смътния силует на Тоа Сител, но не намери никакъв отговор в мълчаливата му фигура.
Натисна предпазливо бравата на вратата. Беше заключена — или някой я държеше от вътрешната страна. Рейт притисна ухо към металната обшивка. Сега вече чу гласове от Ямата, много гласове, макар да не успя да различи отделните думи във всеобщото тихо мърморене. Позволи си да въздъхне тихо и кимна.
Чрез дихателни упражнения се потопи в Техниките за контрол и създаде в менталното си зрение яркия образ на Каин такъв, какъвто го беше видял последния път, окован в талигата, която се движеше под звуците на „Божие правосъдие“ в изпълнение на имперския военен оркестър. Допълни образа с всеки белег, който бе забелязал през петте дни, прекарани на баржата, с всяка струйка пот, която бе оставила следи върху прашната му кожа; добави посивелите коси по слепоочията му и си представи прошарената четина по брадичката и бузите му.
След това премахна от получения образ слънчевата светлина и музиката; изтри талигата и оковите; накрая премахна дори туниката и панталона от грубо домашно платно. Остана само Каин.
И Рейт го видя. Смътна размазана фигура като обгърната от мъгла.
Той седеше върху купчина парцали и прокъсани дрехи, които незнайно защо напомняха на трон; беше облечен със стара сива туника, разнищена по подгъва и толкова протъркана, че чак бе станала прозрачна, която незнайно как се превърна в блестяща броня. В краката му лежеше умиращ елф; до него беше коленичил огромен мускулест огрило, който увиваше платнени парчета около зачервените крака на Каин с ръцете си, които също бяха бинтовани; пред него стоеше изправена едра жена, която бе хванала ръцете си зад гърба като ученичка на изпит. Косата на Каин бе побеляла още повече, отколкото си спомняше Рейт, а брадата му бе порасла дълга и рошава; бузите му бяха хлътнали; гладът и болестта бяха причина очите му да хлътнат дълбоко в черепа.
Но тези очи все още блестяха ярко като въглени в тъмна пещера.
Той тръсна глава, за да прогони видението от съзнанието си, и избърса челото си с ръкава на ръката, която държеше меча. Рейт беше видял Каин не такъв, какъвто бе в действителност, а такъв, какъвто искаше да го види: увит в мъглата на легендата. Повече от човек: митичен герой.
Сигурно вече е мъртъв — помисли си той. — Още много ще умрат и много ще бъдат наранени. Но някой сигурно е докоснал кръвта му. Някой може да я е вкусил, ако е била отмита от водата или е потекла от раната му. Това може да е достатъчно.
Трябва да е.
Опита се да привлече силата на менталното си зрение, за да отключи вратата така, както бе успял да го направи преди цяла вечност с ключалката на офиса на Гарете, но силата го бе напуснала. Имаше някакви смътни спомени — нещо, свързано със скалата, в която бе изсечен донжона, — но не си направи труда да напряга паметта си; имаше и друг начин.
Рейт пъхна острието на Косал в процепа между крилата на вратата и го плъзна надолу, докато не срещна съпротива. Концентрира се максимално и успя да изпрати импулс енергия към меча; той оживя за миг, без никакви усилия разсече металната пластина и отново замлъкна. Задъханият Рейт трябваше да се облегне за момент на каменната стена, за да възвърне силите си. Когато натисна бравата с ръката, в която държеше каишката на Патриарха, вратата се отвори.
Застанал в сянката на касата, Рейт се озова пред внушителен брой арбалети, насочени към гърдите му; намираха се в ръцете на хора и елфи, застанали в дъното на балкона, на около стотина фута от него. Някъде близо до него прозвуча глас:
— На балкона. Бавно и без номера.
Рейт излезе на светло.
На няколко крачки вдясно от него друга малка група със смесен състав от различни раси държеше заредени арбалети; от такова разстояние парапетът на балкона не можеше да предложи никаква защита.
— Остави долу меча — нареди един от тях.
Рейт не им обърна внимание. Той пристъпи напред към парапета и погледна надолу към Ямата. Върху купчина от парцали и дрехи, превърната в трон, облечен в стара сива туника, която блестеше като излъскана стомана…