— Свободата ти… — започна Рейт, кимвайки към стълбата.
Протегнатата ръка махна презрително.
— Свободата ми няма нищо общо с теб.
Рейт се олюля. Краищата на стаята се размиха и се свиха в тунел, който се разтегли неимоверно, и единственото светло петно в далечината беше лицето на Каин.
— Каквото и да е тогава — рече уморено той. — Дори живота ми.
— Живота ти? Огледай се, глупако. — Петима или шестима стрелци се прицелиха внимателно в него. — Животът ти вече ми принадлежи. Просто още не съм решил какво да правя с него.
— Тогава какво, Каин? — попита тихо Рейт и притвори очи, замаян от загубата на кръв и поражението. — Какво? Кажи ми. Кажи и ако е по силите ми…
— Ще кажа, когато го измисля — отвърна той и отново се облегна назад. — А сега ми разкажи какво, по дяволите, ти се е случило.
Рейт го погледна безизразно, неразбиращо. Думите отекваха в тъмния тунел в главата му в безсмислено ехо.
— Как се озова тук? — поясни Каин. — Как получи тези рани? Какво се е случило с лицето ти? Изглеждаш така, сякаш са те сварили в масло. Как, мътните го взели, успя да вържеш Патриарха на каишка? И каква е тая гадост по ръката ти?
Рейт вдигна Косал. Оранжевите пламъци на фенерите затанцуваха по изрисуваното със сребърни руни острие. Хвана го за предпазителя и го насочи надолу, за да може да го огледа. После отново го стисна за дръжката и използва последната си останала енергия, за да съживи острието, след което допря върха му в каменния под. Отдръпна ръката си от дръжката и отстъпи назад, оставяйки меча да се поклаща леко между тях двамата, и протегна ръката си така, сякаш го предлагаше на Каин.
— Аз… — изрече хрипливо той и се прокашля, за да прочисти гласа си; усилието от кашлицата изстреля пъстроцветни искри в тунела, който ставаше все по-дълъг и все по-тъмен. — Аз разбрах за какво служат тези руни — каза той и припадна.
Двайсет и две
В деня, когато мъртвецът си намери името, то се превърна в бойна тръба, която призова героите на битка. Те започнаха да пристигат, един по един или на групи: лудата кралица и мъртвата богиня, верният управител и рожбата на тъмния ангел, уродливият рицар, драконката, речното дете и богът, който някога беше човек.
Когато мъртвецът си намери името, то разкъса всички воали. Никой от героите вече не можеше да отрече истинската си природа; това беше изпитанието на истината. Те бяха дошли, за да участват във войната между мъртвеца и бога на пепелта и прахта.
Защото гробът на мъртвеца беше отворен. От този смъртен пашкул излетя пеперуда; от тази гробница на плътта се появи тъмният ангел с огнен меч.
1.
Този проклет меч…
Стоманено разпятие с глава, обвита с изцапана от пот кожа…
Издигна се по същия начин — описвайки същата благородна дъга — сред пръските на водопада под Седлото на Хрил. Мъглата се събра в капки, стече се по острието и изми незрящите ѝ очи…
Дори не ми позволиха да отмия кръвта ѝ…
Все още усещам вкуса ѝ.
Нося противовируса в себе си. Сигурно го е създала в собствената си кръвоносна система. Мамка му, в това има смисъл. Ето защо никой в Ямата не се зарази с ХРВП.
Това променя нещата. Променя всичко.
Вече не мога да седя тук и да чакам, докато някой слезе и ни избие всичките.
— Ти. — Посочвам с пръст Тоа Сител, който трепери като паникьосано куче и надава вой през запушената си уста. — Седни.
Тъпакът се оглежда за стол.
— Там на земята, смотаняк. Сядай. Дини, вземи повода.
Стоящата най-близко до мен Змия взима повода на затворника и Тоа Сител се отпуска на пода, бавно и вдървено, като скован от артрит старец. И кой съм аз, че да го критикувам? Пак се движи по-добре от мен.
— Орбек.
— Малки братко?
— Вземи десетина мъже и проучете какво става горе. Само ти носи оръжие.
Той ме поглежда въпросително.
— Не се качвате горе, за да се биете — отвръщам аз. — Ако срещнете някаква съпротива, веднага слизайте долу. Ако сградата е празна, вижте какви оръжия и брони можете да съберете. Вземете един от тях с вас. — Махвам с ръка към шестимата донжонски пазачи, които пленихме; стоят завързани в подножието на стълбата. — Те ще знаят къде се съхраняват неприкосновените запаси.