Представям си го. Грозна картина.
— Можеш ли да го оправиш?
— Нали виждаш тук… — Ръката му се отпуска върху подгизналия от гной парцал, който служи за превръзка на зейналата гнойна рана на бедрото му — … резултата от лечителските ми умения.
— Вземи се в ръце. Искам те в ясно съзнание. Без теб нищо няма да се получи.
— Честно казано, Хари… — той кашля и разперва ръце в жест на извинение, — не мога да си представя как ще се получи с мен. Дори не си ми казал какво искаш да направя…
— Вече е късно за спорове — казвам му аз, защото към нас се приближава Киърандел, носена като сноп съчки в гигантските ръце на едно огре. Тя е гола, изтощена, гладна, покрита с мръсотия. Косата ѝ, нейният отличителен знак, онази пищна платинена коса, се е превърнала в оплетени проскубани кичури като на анимационна вещица; те са залепнали мазни и влажни по бузите ѝ. В очите ѝ, които приличат на потъмнели монети, смътно проблясва предпазливост. Тя не е предполагала, че ще я чакам тук, а в нейния свят не съществува такова нещо като приятна изненада.
Забелязвам, че погледът ѝ попада върху повода, който се простира от облегалката на Абаносовия трон към затворническата каишка, и виждам как потрепва, примигва и поднася треперещата си кльощава ръка към очите, за да провери дали не може да изтрие образа на Тоа Сител, прикован към стола ми като куче. Цялото ѝ тяло започва да се тресе.
Това е добър признак: разумът все още не я е напуснал. Достатъчно е нормална, за да се паникьоса от окръжаващото я безумие.
По петите на огрето върви Величеството с вързани зад гърба ръце; подтиква го една самка огрило, чийто врат е по-дебел от бедрото ми. По брадичката му е засъхнала кръв. Очите му са опулени и устните му произнасят беззвучно: Каин. А стига, бе!
Приветствам го с бърз поглед и присвивам очи в лека усмивка, предназначена за Киърандел.
— Заповядай, седни, Киър — казвам аз. — Нека хората ти се чувстват като у дома си.
Тя се изцъкля, сякаш съм я ударил с тояга.
— Каин… — прохриптява гласът ѝ сред всеобщия тропот и мърморене. — Не знам… как успя… защо… Не разбирам!
— Не е чак толкова сложно — отвръщам аз. — Трябва да свърша малко работа в Анхана, а това няма как да стане, ако всеки път, когато се окажа с гръб към теб, ти се опитваш да забиеш нож в него. Трябва да постигнем разбирателство.
Мога да чета по устните ѝ.
— Ти знаеш? — ахва тя. — Знаеш, че съм дошла да те убия?
— Дойде в донжона, за да ме убиеш. Тук? Тук си, защото аз те поканих.
— Аз… аз не…
— Виж какво, нещата са прости — казвам аз. — Всички сме тук. Разполагаме с около половин час, за да се споразумеем. Преди някой да напусне тази зала, двамата с теб трябва да сме на една и съща страна. — Аз не мога да усетя Социалната полиция, която приближава града — не и по начина, по който ги усеща Рейт, — но знам, че са тук и с всяка изминала минута се приближават все повече. Половин час може да се окаже доста оптимистично предположение.
— Ти… Искаш от мен да се присъединя към теб?
— Да искам? Друг път. Ние се нуждаем от теб. Нуждаем се от хората ти. Готов съм да падна на колене и да те моля, но сигурно си чула, че напоследък краката не ме държат.
— И смяташ, че ще приема? Нима си толкова наивен? — Гласът ѝ е изгубил дрезгавостта си и на нейно място се е появило странно краткотрайно ехо, сякаш тя говори в главата ми. Киърандел бързо си възвръща самообладанието и оглежда презрително залата. — Това ще ме направи съучастник в престъпленията ти.
— Дай да не започваме за престъпленията ми, а?
— Затова ли ме доведе тук? — пита тя с леден тон. — За да защитя невинността ти?
— Майната ѝ на невинността ми. — Започвам да губя търпение; и без това го нямам в излишък. — Готова ли си да изслушаш срещу какво ще бъдем принудени да се изправим? Да или не? Това е единственото, което искам от теб за момента. Да или не, или млъквай и се бий.
— Не мисля, че можеш да ме уплашиш, Каин. Знам какво си ти. Убиец. Лъжец. Актир.
Чувствам как вратът ми постепенно се налива с кръв.
— И след като сме започнали с епитетите, защо не опиташ предателка за себе си, огризка нещастна?
Нехората, които са пристигнали заедно с нея, отвръщат с предупредително ръмжене.
— Какво имаш предвид?
— Измяна — отвръщам аз. — Твоята измяна.
Ръмженето се засилва, но този неин странен глас успява да го надвика без усилие.
— Точно тази дума ли искаш да използваш, Каин? Когато самият ти си вързал като куче Наместника на Империята?