За един безкраен миг светлината ме залива с чувствата на всички останали: болка и страх, кръвожадност и страдание, свирепа бойна радост и много други; тя кара и тях да почувстват онова, което чувствам аз. Изживяваме чуждите животи и потъваме в океан от болка, която Делиан по някакъв начин извлича от нас и събира в една гигантско кълбо от страдание, което притиска към себе си и го прегръща, и не, това не прогонва болката — нищо не е способно да я прогони, — но изведнъж нещата вече не изглеждат толкова зле, защото болката вече е споделена между всички ни и няма значение колко сме сами. Той знае точно, точно, през какво преминаваме, колко сме уплашени и наранени и като че ли ни казва…
Добре, вие сте уплашени и наранени. Няма нищо лошо в това да сте уплашени, няма лошо да ви боли, защото животът ви е едно страховито, болезнено място.
— Руго — изрича тихо Делиан.
Огрето надига глава.
— Не е нужно тя да умира — казва Делиан. — Но може да живее само ако ѝ се попречи да се намеси в наближаващата битка. Трябва да я отнесат в донжона, да я затворят в килия и да я държат там, докато не премине онова, което приближава. Ще го направиш ли?
Руго извръща глава.
— Ако го направя, тя ще живее? Обещаваш?
— Така казах.
Руго извива шия, по облото му лице се стичат сълзи.
— Зигурно… не може да ме намрази повече от зега.
Делиан оглежда изпитателно залата, сякаш се опитва да намери някого, но не може. След секунда-две кимва на себе си.
— Парк — казва той на един намръщен каменар, който стой по-назад, недалеч от Величеството. — Спаси я. Остани с Киърандел в донжона и се погрижи за нея, когато се събуди.
Каменарят остава на мястото си няколко секунди, сякаш очаква някой номер; после свива рамене и отива при Киърандел. Магията на каменарите функционира дори в донжона.
Делиан навежда глава, сякаш неодобрението ми му тежи.
— Толкова ли е ужасно — казва той, — че не искам да започвам управлението си с екзекуцията на приятел?
— Да съм казал нещо?
— Не — отвръща Делиан. — Но мислите ти са много гръмогласни. Сега какво искаш да направя?
Хората ѝ стоят по местата си, гледат и чакат. Помощта им ще ми дойде добре, стига Делиан да я спечели за мен.
— Като за начало — казвам аз — можеш да им обясниш какво, по дяволите, става.
— Да им обясня? — промърморва тихо той. — Възможно ли е да го направя? То е огромно… Как да разбера кое е важно и кое не чак толкова?
— Не е нужно да разбираш — отвръщам аз. — Просто трябва да решиш.
Той сбърчва перестите си вежди.
— Аз… — Лицето му се изкривява от болка, която не е физическа. — Мисля, че разбирам…
— Давай, Крис. Сцената е твоя. Възползвай се.
Страданието струи от него като призрачна светлина. Навежда глава, затваря очи пред собственото си сияние и започва да говори.
6.
Той стоеше в средата на арената. Отблясъците от пожара, които проникваха през прозорците на сводестия таван, оцветиха сиянието му в бледопрасковено. Макар гласът му никога да не е бил силен, сега звучеше още по-тихо заради болестта му и въпреки това всички го чуваха — значението, ако не думите му.
Всички в стаята бяха привлечени в Сливането му.
Паяжината от черни нишки се стичаше към Каин и се сплиташе в бяла огнена топка в гърдите му — бял огън, който Делиан можеше да докосне, бял огън, от който той черпеше сила, за да настрои Сливането си по изцяло нов начин. Сиянието му резонираше с честотата на Обвивките на първородните, събирайки сила и живителен цвят; вливаше се в Обвивките на каменарите и изтичаше от тях, за да премине в огретата и троловете; трептенето на огретата променяше честотата му така, че да докосне огрилото, а те му придаваха отсенки, които бяха способни да достигнат съзнанията на слепите за Потока човеци.
Делиан не произнесе реч, нито започна да ги убеждава, а просто заговори.
— Това е истината — рече той и чрез Сливането всички разбраха, че наистина е така. Делиан се придържаше към онова, което знаеше, че е вярно, и остави историята сама да се разказва. — Някои от вас смятат, че са тук, защото са били осъдени за това, че са мислили за себе си; грешите. Някои от вас смятат, че са тук, защото са неправилно обвинени в измяна; вие също грешите. Някои от вас смятат, че са жертва на политически терор, на злоупотреба с властта или просто заради лош късмет. Някои от вас смятат, че сте дошли, за да отмъстите на враговете си или да защитите приятелите си.