— Всички вие грешите.
— Онова, което доведе всички ни тук, не е каинизмът или човешките предразсъдъци; не е алчността, желанието за власт или по случайност.
— Онова, което ни събра, е войната.
— Това е война, която водим всеки ден във всяка страна; това е война, която е започнала с раждането на самия живот. Това е война, която най-добрите от нас водят в сърцата си: война срещу „да се носим по течението“, против „ние или те“. Война против „стадото“, против „каузата“. Против тежестта на самата цивилизация.
— Тази война не може да бъде спечелена.
— Не бива да бъде спечелена.
— Но трябва да се води.
— Ето каква е истината: беше ни предложен дар.
— Това, че сме се събрали тук тази нощ, е дар от Т’налдион — което на човешки език се нарича Родина или Светът. Това е най-великият дар на Родината: че веднъж във всяка епоха тя изважда на светло тази тайна, безмълвна война. Този дар е възможността да се изправим като неин щит; да видим ясно врага ни; да нанесем удар в открит двубой, лице в лице.
— Тя поднесла този дар на моя прадядо Панчасел преди повече от хиляда години. Приемайки го, той се нарекъл Злополучния, защото знаел, че е обречен.
— Първото сражение в тази война било, когато Панчасел Митондион затворил дилин, които ни свързват с Тихата земя. Двеста години той воювал тайно; когато Родината извадила наяве войната, Панчасел Злополучния и Домът Митондион се въоръжили и повели обединените сили на Първородните срещу Бунта на подивелите.
— Преди почти деветстотин години, на един хвърлей място оттук, Панчасел Злополучния загинал в битка.
— В деня, когато бил убит дядо ми, Родината предала този дар на баща ми, Т’фарел Гарвановия перчем. Баща ми отказал и се нарекъл Краля на здрача; искал ясните дни на Първия народ да помръкнат бавно, вместо да настъпи внезапната нощ на тотално изтребление.
— Той извел народа ни от дневната война, отстъпвайки широките полета на Родината на врага, и се изтеглил дълбоко в горите, за да контролира продължителното ни бавно потъване в историята. То се случило по-бързо и от най-мрачните му видения; ние, малцината, които се намираме днес, тук, може би сме последните първородни, които ще се изправят срещу врага ни.
— Минали повече от четиристотин години, преди Родината отново да предложи своя дар. Този път избрала расата на нашите врагове, които започнали да я обичат също толкова силно, колкото и Първородните; този път дарът ѝ бил предложен на човека, наречен Джерет от Тирнал.
— Джерет Богоубиеца се сражавал срещу врага във всичките му сенчести форми: като Рудукириш и Дал’канит, като Проритун и Калайе, и всички останали имена, с които хората наричат споделените мечти, подхранващи общите им копнежи. Също като дядо ми, Джерет паднал в битка — но тя била спечелена; след нея бил сключен Договорът от Пиричант, който запрял човешките богове зад стените на времето и защитил Родината от неразумните им капризи.
— Сега са минали петстотин години от времето на Богоубиеца и Родината отново предлага своя дар.
— Нашият враг вече нанесе своя удар. Без предупреждение, като отровител, от чиято отрова никаква броня не може да ни опази. Ударът му порази дома Митондион, от който оцелях само аз. Всеки от нас, в тази зала, носи раните от ръката му. Оръжието му е лудостта, същата лудост, която някои от нас — тук, тази нощ — чувстват във вените си. Но срещу този невидим меч ние вече имаме таен щит. Т’Пас?
Т’Пас слезе на арената; Делиан махна с ръка на Рейт, който сложи супника в ръцете ѝ. Повдигайки рамене, тя кимна към съдържанието на купата.
— Просто отпийте малко. Дори само една глътка. — Т’Пас подаде супника на един от каинистите, който седеше на стъпалата. Въпреки че вече носеше в себе си противовируса, както всички бивши затворници в Ямата, тя потопи ръката си вътре, гребна малко вода и я поднесе към устните си; както всички поданици на Манастирите, тя също изпитваше дълбоко уважение към ритуалите.
Каинистът, който държеше купата, погледна намръщено жълтеникавата течност.
— Какво е това?
Т’Пас погледна към Делиан, който намръщено кимна с глава.
— Вода — отвърна тя. — Вода с малко кръв в нея.
Погледна отново към Делиан; изражението му не се промени, нито кимването му. Тя сви рамене.
— Кръвта на Каин.
В залата се надигна мърморене.
— Избирайте — рече Делиан.
Каинистът продължаваше да се мръщи, но гребна с ръка от водата и отпи, след което подаде купата на съседа си, за да направи същото, преди да предаде купата на седящата до него жена.