— Приемайки дара на Родината, вие се заклевате да се биете в нашата война — каза Делиан. — Знам, че много от вас не са въоръжени, а още повече са без брони. Мнозина — може би повечето — не се смятат за воини.
— Но както е казал Каин: има битки и битки.
— Което означава: не е задължително всеки от вас да грабне меча и да започне да сече. Това е задача за воините. Някои могат да превързват рани и да се грижат за ранените. Това е задачата за лечителите. Други могат да готвят храна и да носят вода. Трети могат да си тръгнат още тази нощ и повече да не погледнат назад.
— Нека всеки от нас да воюва по своя си начин, според собствените си способности. Готвач, който се преструва на воин, поставя в опасност другарите си; воин, който се преструва на готвач, съсипва храната, от която се нуждаем, за да съберем сили да воюваме.
— Само едно нещо ще ви помоля аз: аз, не Родината. Онези, които тази вечер си тръгнат, да не се предават на врага ни. Знайте, че щитът на Родината ви пази и може да защити всички, които обичате. Но той няма да се вдигне сам. Не може да се разрасне без помощта ви. Може да ви защити наистина само ако се предава от сърце на сърце и от плът на плът. За да вдигнете над някого щита, е достатъчна само една целувка. Изборът ви може да спаси повече хора, отколкото сте си представяли. Това е най-важният избор, който сте правили в живота си.
— Не всички тук имат това право.
Лекото махване с ръка може би сочеше Патриарха, който беше завързан за Абаносовия трон, или монасите, които стояха на пясъка на арената.
— Но ние имаме. Можем да изберем да се изправим срещу Слепия бог. Можем да изберем да защитим Родината. Можем…
Той млъкна и за миг наведе глава; когато отново я вдигна, на устните му играеше слаба меланхолична усмивка, пълна с покой и мъдрост.
— Всъщност трябваше да кажа: вие можете да изберете. Защото аз вече направих своя избор. Направих избора на Панчасел. Избора на Богоубиеца.
— Избора на Каин.
— Аз съм Делиан Митондион. Заставам тук. Тук и ще загина.
— Аз съм Делиан Митондион и се заклевам в това с името ми.
Той замълча и сиянието му помръкна, а заедно с него и Сливането; миг по-късно главата му клюмна.
7.
Всички се редят на опашка: каинистите, Змиите, нехората. След минутка на някой умник му хрумва по-добра идея и той отнася супника до арката на портата; така всеки, който излиза, може да си гребва от водата. Скоро към останалите изходи започват да се подават шлемове, пълни с няколко шепички вода от супника, и залата започва да се изпразва по-бързо. Повечето народ се спуска в Ямата, откъдето ще се върнат по пътя, от който са дошли: по канала от Шахтата и навън, за да се разпръснат им цялата Империя и отвъд границите ѝ. Каменарите — в Бялата пустиня и северната част на Божите зъби, огрило — в Бодекен, дървесните духове — в джунглите на долен Кор.
Първородните — в дълбоките гори и онова, което е останало от Митондион.
И това е, значи. Тук, в мрачния тътен на тишината, аз виждам победата на Шана. Тя, аз и Делиан — и Рейт, не мога да пренебрегна тоя негодник — ще победим ХРВП.
Вярно, че болестта доста е напреднала, но се разпространява бавно и на случаен принцип. Противовирусът действа бързо и целенасочено: с няколкостотинте души, които си тръгнаха оттук, той ще се разпространява при всяко тяхно кихване, пикаене в реката или споделяне на чаша вино.
Точка за добрите момчета.
Което, общо взето, е единственият ентусиазъм, който успявам да изцедя от себе си; малко не отговаря на очакванията. Причината сигурно се крие в това, че ХРВП е само началото — леко мушване, за да проверят реакцията ни, а то без малко да ни вкара в гроба. Какво обичаше да казва Тан’елкот: „Можеш да спечелиш всички битки и въпреки това да изгубиш войната.“
Но от друга страна, историята на Крис беше доста добра; понякога хубавата легенда също е победа. Спартак. Рицарите на кръглата маса. Битката при Аламо. Това си е един вид победа.
Мамка му, дано да е така. Защото няма да имаме други.
Две феи, които се занимаваха с лечението на садо-мазо момичетата от „Залагащия пришълец“, поработиха малко върху краката ми, изстъргаха некрозиралата тъкан и гнойта, след което вляха малко от Потока, за да засилят мускулите.
Малко преди да приключат, Величеството се появява на арената. Някой му е разрязал въжетата, след като онази самка огрило замина с огрето и джуджето да се грижи за Киърандел. Той разтърква разранените си китки; потънал е в мръсотия, но изглежда доста весел: усмивката му напуква засъхналата на бузата му кръв и той я забърсва с опакото на ръката си.