— Да, Каин?
— Дай да го направим.
— Тук?
Кимвам към гигантската фигура на Ма’елкот, изсечена във варовиковия клин, който се извисява над нас.
— Да се сещаш за по-добро място?
Делиан се замисля за няколко секунди; лицето му е нечовешки спокойно, неразгадаемо. Очите му се затварят и отварят — твърде бавно и умишлено, за да бъде определено като примигване — и той казва:
— Не. Като че ли не.
— Какво искаш да направя?
— Ще ти обяснявам междувременно — казва той, изкачвайки стъпалата на подиума, за да застане до мен. — Влез в ментално зрение.
Хармонизирам дишането си; след секунда-две мрежата от черни нишки оплита Залата на правосъдието, сякаш тя се превърнала в гнездо на паяци с размерите на коне.
— Виждам я — казвам на Делиан. Дори когато говоря, успявам да задържа образа ѝ.
— Знам.
— Сега е по-лесно. По-лесно от времето, когато се упражнявах да го правя. В училище.
Той ми се усмихва с тъжно разбиране.
— В Първия народ ни учат, че пътеката на силата се измерва чрез самопознанието. За да използва магия, всеки трябва да опознае първо себе си, света и тяхното единство.
Намирам се в центъра на черната оплетена мрежа. Тя пулсира в основата на гръбнака ми; силата и чувствата се връщат в гърба и краката ми.
Делиан се обръща към Рейт.
— Коленичи тук с лице към него — казва той, сочейки мястото, което се намира на една ръка разстояние пред коленете ми.
Рейт ме поглежда.
— Прави каквото ти казва — нареждам му аз и той го прави.
Сега Делиан е обгърнат от по-различно сияние; синкаво, като огньовете на свети Елм. От аурата му се отделя един крайник — псевдопод, ръка — и сграбчва нещо бяло в стомаха ми. По безплътната синя ръка пробягва мълния и я превръща в заслепяваща високоволтова дъга. Ако я гледах с очите си, сигурно щях да ослепея.
Делиан протяга ръка към Рейт и той ахва, когато многоцветният ореол го обгръща.
— Това е форма на Сливането — казва Делиан. — Наподобява малко Фантазията, но ще я създадем заедно. Не се страхувай от онова, което може би ще видиш; може да не изглеждаме като себе си, но така или иначе ще се познаем. Това е… метафорично ниво на съзнанието, нещо като сън.
— И няма да можем да лъжем — промърморвам аз.
Делиан кимва.
— Това е състояние на съзнанието, в което измамата е невъзможна. Но не е трудно да се скрие истината — просто отказвате да я споделите. Същото трябва да направите и ако някоя от тези Сили се опита да се слее с вас или да проникне в тялото ви. Не могат да го направят без вашето съгласие — но те могат да бъдат много убедителни.
— Да.
— Какви Сили? — пита Рейт, погълнат от образите, които докосването на Делиан е създало в съзнанието му. — Все още не ми е казал какво правим.
Оголвам зъби.
— Ще си поговорим малко с Ма’елкот.
8.
Появи се топло меко сияние, нито близо, нито далеч, в неопределена посока: близо, далеч, отпред, отзад, над или под…
Във вечната пустота няма посоки.
Търпеливо непреодолима, като гравитацията, светлината я теглеше напред или нагоре. Без всякакво желание да се противопоставя тя се носеше след нея.
Скоро разбра, че светлината е слънце, но същевременно не е. Тя беше звезда, която гореше в пустотата и вдъхваше светлина, живот и смисъл в безграничното небитие на смъртта ѝ — но тя бе също и мъж с елфически черти на лицето и грива от платинена коса, която се ветрееше в огнените струи на слънчевия вятър. Мъжът слънце държеше лък от сливащи се водородни ядра и носеше стрели от светлина.
Докато се приближаваше към него, непоколебимостта ѝ нарастваше все повече, сякаш черпеше сила от светлината на мъжа; тя използва новопридобитата непоколебимост, за да забави полета си, приближавайки се все по-внимателно към него. Някак си усещаше, че навлиза във вражеска територия.
Тя каза на слънцето: Познавам те. Ти си Крис Хансен.
Слънцето отговори: Аз съм Делиан.
Някъде далеч над нея — сякаш във вечната пустош внезапно се бяха появили посоки — кръжеше птица, която се носеше самотна и горда на блестящите си криле. Сокол, може би орел…
Може би феникс…
Той се опитваше да стигне до слънцето, привлечен неустоимо от светлината и топлината, само за да пропадне отново назад, възпиран от раната в крилото си. Писъкът му отекна в сърцето ѝ, защото тя бе причината за появата на тази рана. Чувстваше я със собственото си същество — ръката пламна, сякаш я бе държала в пещта — и въпреки това тя знаеше, че ранено е неговото тяло.