Тя промълви на себе си: Ти си Гибелта на Каин.
Птицата отговори: Аз съм Рейт.
И тогава в полетата, които се простираха безкрайно под това слънце, тя откри и други: великански вълк с изтръгнати пети пръсти на лапите, който куцукаше от болка, но въпреки това оставаше все така свиреп и смъртоносен; жена от базалтова лава, излязла наскоро от земята, с остри, непритъпени от хилядолетната ерозия ръбове. Откри дървета и цветя, котки и мишки, змии, жаби и риби…
Откри и един човек. Той седеше на една скала, подпрял лакти на коленете си, и я гледаше.
Тя познаваше всяка частица в тялото му.
Лъскавата черна коса, прошарена по слепоочията над черната четина на брадата му; пръстите ѝ я познаваха на пипане. Тъмните му блестящи очи, наклоненият белег през два пъти чупения му нос — беше ги чувствала под устните си. Тези здрави смъртоносни ръце, които бяха обхващали гърдите ѝ и бяха галили пламналите ѝ бедра.
Той носеше свободна черна кожена туника, протъркана и напукана; под мишниците му се виждаха бели петна от стара пот. Черният мек панталон беше покрит с грубо зашити разрези и разпаряния. Грубият кафяв конец изпъкваше като стари петна от засъхнала кръв върху кожата.
Сърцето ѝ запя и тя се понесе към него.
Дясната му ръка се плъзна бавно и предпазливо в туниката му и когато се появи отново, в нея имаше дълъг и остър боен нож.
— Не се приближавай повече — каза той.
Тя спря, озадачена, и почувства остра болка някъде там, където в тленното ѝ тяло би трябвало да се намират ребрата. Хари…
— Хари е мъртъв. — Той насочи ножа към окото ѝ. — Както и ти. Така че хайде да прескочим глупостите за това колко се радваме да се видим.
Хари, не разбирам — защо не ми позволяваш да те докосна?
Той посочи с ножа реещата се над тях хищна птица.
— Защото имам доста добра представа какво ще се случи, ако го направиш.
Но аз просто искам да го споделя с теб. Да се слея с теб.
— Не.
Можем да станем едно. Да споделяме. Да се обичаме…
— Не и по този начин.
Аз искам само да сме заедно…
— Трудна работа.
Държиш се с мен като с враг.
Черните му очи проблеснаха сурово като късчета обсидиан.
— Да.
Хари… Каин… Менталният ѝ глас подрезгавя и стана по-плътен; тя се опита да го прочисти с кашляне, но от гърдите ѝ изригна боботещият глас на Ма’елкот: Каин, обичам те. Ние те обичаме.
— Протегни ръката си.
Тя се поколеба.
— Хайде, де — каза той. — Вече преминахме етапа на срамежливостта, нали? Ръката ти.
Добре.
Тя протегна ръка, която приличаше на нейната, но беше голяма като на Ма’елкот и имаше маслено-пергаментовата кожа и скованите от артрит кокалчета на Колбърг. Той поклати глава и посочи към лявата — нейната ранена, пламтяща, твърде човешка ръка.
— Тази.
Тя се отдръпна назад.
— Не ми ли вярваш? — Вълчата му усмивка ѝ подсказа, че всъщност отговорът ѝ не го интересува.
Тя с изумление установи, че не му вярва — и в началото не можеше да обясни защо.
Не му вярваше; не можеше да му вярва. Беше мамена, наранявана, унищожена от него. Беше я лъгал десетки пъти и лъжите му бяха съсипали живота ѝ; той беше източникът на цялото ѝ непоносимо страдание пред тези дълги седем години. Беше я заплашвал и се беше подиграл със законната им кастова връзка. Беше я ударил, счупвайки носа ѝ, беше я изритал в топките…
В топките? — помисли си тя. — Хей, я почакай.
Преди останалите двама от троицата, която представляваше, да успеят да я спрат, тя протегна ръката си. Ножът му проблесна по-бързо от поглед и се заби между костите, пронизвайки дланта ѝ: омагьосано привидение на стомана, от която капеше черна кръв.
Леденостуденото стоманено острие се превърна в горещо желязо и той го завъртя, остъргвайки костта; след това използва острието, за да извие ръката им рязко настрани, нарушавайки равновесието им. Те ахнаха от изненада, която беше все още твърде прясна, за да премине в болка, и зяпнаха смаяно към кръвта от черно масло, която потече по острието и закапа от върха му.
Навсякъде, където черното масло докосваше земята, тревата под краката им се сгърчваше, почерняваше и започваше да пуши.
Какво ПРАВИШ?
— Държа те здраво — отвърна вълчата усмивка.
В тъмната далечина над главите им слънцето запъна стрела от светлина в лъка си и я пусна да лети.
Стрелата метеор прониза раненото крило на феникса и се заби в ръката ѝ на мястото, където я беше пронизал ножът на Каин. Прониза я, премина през бога, който стоеше зад гърба ѝ, и бога, който стоеше зад него, свързвайки тримата с феникса чрез сияеща нишка от синкавобяло излъчване на Черенков.