— Рейт?
— Получи се — отвръща той. — Социалната полиция сключи съюз с армията.
— И?
— Да — чувам тихия му отговор. — Той идва.
Кимвам.
— Всички тук знаят за кого става въпрос, нали?
Мрачните им погледи ми подсказват, че за изминалите седем години репутацията на Ма’елкот изобщо не е пострадала.
Облягам се назад и сплитам пръсти върху корема ми; една доволна въздишка допълва портрета на моята увереност. Изглеждам ги един по един: Рейт, Орбек, т’Пас, Дини Змията, и те отвръщат на погледа ми очаквателно, очевидно успокоени от увереността ми. Тя е измамна, но те не го знаят: показвам им точно онова, от което имат нужда, и те го поглъщат.
— И така — изричам бавно аз, — ето ни тук: в природна крепост, по-съвършена от която и да е в историята на военните действия.
В отговор виждам търпеливо безизразни лица на хора, които чакат кулминацията.
Убеден съм, че няма да ги разочаровам.
— Само си помислете — продължавам аз. — Фасадата на Съдебната палата е външната стена на замъка. Вътрешните стаи и кабинети са нашата огнева зона — те трябва да преминат през тях, за да стигнат до нас. При наличието на първородните, скаломагите и няколко часа за подготовка? Горките кучи синове няма да разберат какво ги е връхлетяло. Донжонът е централната ни кула: единственият достъп до позицията ни е по тясна стълба, изсечена в скалата. А ние имаме изходи из целия град: във всяка обществена тоалетна в Анхана и в немалко от частните. През канала на Шахтата можем да стигнем до пещерите, да се измъкнем през някоя тоалетна — или две, или пет — и да нанесем удар на врага навсякъде в града без никакво предупреждение. В тази ваша Пещерна война армията на Киърандел прекара дни под земята. Ако те се опитат да ни последват в пещерите, можем така да им го начукаме, че до края на живота си ще вървят разкрачени.
— Ако съберем първородните, скаломагите и човешките адепти, ние разполагаме с най-голямата концентрация на магическа сила от тази страна на Божиите зъби. Разполагаме с опитните бойци от Ямата и над сто въоръжени до зъби монаси. Плюс всичките оръжия и брони от арсенала на донжона, храната от интендантството, водата от Ямата…
— Имаме всичко, което ни е нужно, за да удържим срещу тези шибаняци за много дълго време — и да им пускаме кръвчицата всеки път, когато тръгнат срещу нас. Можем да издържим на продължителна, кървава, скъпа обсада и сигурно, ако накрая нещата загрубеят, ще успеем да се измъкнем през пещерите. Дори да бях планирал тази война десет години, пак нямаше да го измисля по-добре.
Т’Пас кимва.
— Пасивната отбрана е губеща тактика. За да сработи планът, трябва да ги нападнем още сега, преди да заемат позиции.
— Не — отвръщам аз. — Хайде да не го правим.
— Не?
— Не. Няма да се бием с тях.
Тя ме поглежда така, сякаш съм се побъркал.
— Защо не!
— Те не са нашият враг. Само работят за него.
— И какво от това? Те са неговите войници.
— Да. Но той има още. Много повече. Можем да избием милион от тях, но той изобщо няма да пострада. Няма дори да го засърби, мамка му.
— Тогава какво правим тук? — пита тя. — Защо не бягаме?
Прибягвам към добрия стар Сун Дзъ:
— Същността на победата се крие в неочакваното. Най-великото майсторство е да победиш без бой.
Но очевидно т’Пас не може да преглътне неясните китайски брътвежи.
— Какво точно имаш предвид? — пита саркастично тя. — Да се предадеш?
— Ами, един вид да. Ще се предадем.
Сега вече всички започват да ме гледат така, сякаш съм се побъркал.
Кимвам им.
— Да, точно така.
7.
До разсъмване оставаше малко повече от час, когато бушуващите около сградата на Съдебната палата пламъци утихнаха дотолкова, че 82-ри батальон можеше да започне последната си атака заедно с анханския Магьоснически корпус. Командирът му се обърна към командващия югозападния гарнизон на града — най-висшия от присъстващите имперски офицери — и му оказа честта той да даде заповедта за нападение.
Още преди човекът да успее да си отвори устата, от всички прозорци на Съдебната палата изригна бяла светлина и мощен глас, който накара улиците да затреперят под краката им, им заповяда да се отдръпнат в името на Възнесения Ма’елкот.
Миг по-късно през дупката, където доскоро се намираше вратата на Съдебната палата, премина Патриарх Тоа Сител.
— Ликувайте! — обяви той. — Аз съм спасен, а предателите са спасени! Нов ден изгря над Анхана. Ликувайте!