В суматохата на спонтанно избухналите празненства, които последваха, Социалната полиция малко трудно се ориентира какво точно се беше случило. Историята, която най-накрая успяха да сглобят, бе следната: Патриархът е бил отвлечен от разбунтуван монах, някой си Рейт от Анхана. Този монах го държал за заложник, за да отблъсне Божиите очи, докато другарите му пристигнат от посолството. След това всички се спуснали в донжона и освободили заложниците.
Но животът на Патриарха бил заплашен от една съществена грешка в сметките им. Дори потисканите от властите бивши жители на Града на пришълците таяха достатъчно патриотизъм в сърцата си, за да осъдят подобен акт; те наизлезли от скривалищата си в пещерите под града, избили затворниците, пленили монасите и заловили двамата им водачи, Рейт и Каин.
Тази история не успя напълно да убеди командира. Първо, труповете бяха много малко. В Ямата бяха затворени над хиляда човешки същества; той подозираше, че голяма част от тях са успели да избягнат клането и сигурно се бяха измъкнали през пещерите, макар нехората искрено да се опитваха да го убедят, че това не е възможно.
Второто беше свързано с меча.
Бяха видели Косал в ръцете на този мъж, Рейт — неколцина от Божиите очи го потвърдиха, — но сега него го нямаше никъде. Претърсването на Съдебната палата не даде резултат, дори след като прикрепените към 82-ри батальон нередовни войници се консултираха със смущаващата си колекция от кристални топки и търсещи пръчки, рунически жезли и сребърни ками, махала от кристал, мед, злато и желязо. Накрая всички се съгласиха, че у когото и да е бил мечът, той сигурно го е отнесъл в пещерите, които се простираха под Съдебната палата и града, и чиито стени, както е известно, объркват и отблъскват магията. Но поне издирването му вече не беше толкова спешно; ако някой наистина го бе отнесъл долу, той нямаше да може да го използва, а ако мечът някога отново се появеше на повърхността, уредите на нередовните войници веднага щяха да го засекат.
Командирът беше принуден да се задоволи с това, тъй като се налагаше да спази и някои изисквания от протокола. Като емисари на божествения Ма’елкот, от 82-ро подразделение за борба с безредиците се очакваше да се присъединят към Анханската армия, за да бъдат благословени от Патриарха в храма на Проритун веднага, щом Патриархът получи възможност да се преоблече и лечителите да се погрижат за раните, получени при неговото изпитание.
И въпреки това една мисъл тревожеше командира. Един доста проницателен мислител сред неговите нередовни войници му обърна внимание, че някой адепт с достатъчно добри умения би могъл да изнесе меча на повърхността и да използва силата му не само за да прикрие себе си и него, но и за да прикрие самия факт на прикриването. Такъв адепт би могъл да се скрие буквално пред погледите им: можеха да го открият единствено с невъоръжено око, защитено от сребърна мрежа в шлемовете на Социалната полиция.
Например, посочи нередовният войник с необичайна точност, адептът можеше да е застанал заедно с меча зад самия Абаносов трон в Залата на правосъдието и никой нямаше да го забележи.
8.
С изострената чувствителност на сменил перушината си сокол Ейвъри Шанкс усети, че вниманието на пазачите ѝ се насочва някъде встрани.
Все още можеше да види отражението на лицето си в сребърните им маски, издължено и осветено наполовина от сиянието на кладите, но почувства как очите зад маските следват погледа на Артуро Колбърг, който бе притиснал лицето си към прозореца и го замъгляваше с пулсиращата сивкава мъгла на дъха си.
В продължение на незнайно колко часа тя бе седяла в търпеливо мълчание, прогонвайки мислите от главата си. Часовникът ѝ не работеше, а облачната нощ зад бронираното стъкло на лимузината не даваше и най-слабия намек за течението на времето. Единственият ѝ ориентир беше нередовното прошумоляване на урината по тръбичката на катетъра на Фейт. Под слабата отразена светлина от пожарите тя можеше да види, че торбичката за облекчаване на момичето е почти наполовина пълна.
Сама беше окачила чистата и празна полиетиленова торбичка на кукичката до нелепо грамадното колело на инвалидната количка няколко минути преди тя и Фейт, Социалната полиция, онова същество Колбърг и цялата лимузина да бъдат погълнати от преобръщащия съзнанието безмълвен гръм на неексплозията, която беше сменила чесмод дока на Студията с миришещата на газови фенери гара. Шумоизолацията на лимузината се оказа недостатъчна, за да заглуши ужасното тракане на огромния механизиран кран, който я повдигна във въздуха и я остави върху някаква плоска платформа; разчитайки на ограничените си познания, натрупани от гледането на исторически драми в мрежата, Ейвъри можеше само да предполага, че това е влак.