9.
— Той идва.
Гласът на Рейт е безизразен и хладен, като къс син лед, който се преструва на небе. Сезонът се промени за една нощ и сега навън е студено като задник на гробокопач.
За секунда-две не мога да схвана какво има предвид; мисля си: „Какво е това, някаква извратена секс шегичка?“, защото съм останал с впечатлението, че говори за Тоа Сител, който е застанал на подиума в храма на Проритун, облечен с чистичка патриаршеска роба с голяма островърха шапка; от двете му страни стоят двама офицери от Магьосническия корпус и командирът на Социалната полиция. Той изнася реч пред армията, описва спасяването си от Врага Божи — това съм аз — и злите заговорници от Манастирите — това са Рейт, Деймън и останалите монаси — благодарение на невероятния героизъм на събралите се долу нехора.
Опушеният камък на Фонтана на Проритун, на който е облегнат гърбът ми, излъчва някаква остатъчна топлина от нощните пожари — също като тухлите, които през зимата загрявахме в камините в абатското училище, а после пъхахме в леглата си, за да ни държат топло, — а камъкът под изтръпналия ми задник е по-топъл от въздуха. Най-близкото до облаци, което получаваме днес, са кълбата пушек, които продължават да се издигат над града.
Безжалостната зора ни разкрива една Анхана, която представлява пустош от опушени камъни, овъглени гигантски чучела от стъбла на дървета, царевични стъбла, пепел и всякакви други гадости. Когато войниците ни подкарваха натам от Съдебната палата — е, подкарваха тях, а мен ме носеха, — под краката на хората се разнасяха пропуквания като от натрошени кости. Дори от мястото, където се намирам, мога да видя шест или седем трупа, свити на кълбо, типично при изгаряне: те се сгърчват в зародишна поза, когато жилите се съкращават при изпичане. От другата страна на улицата, зад стената Сен-Даналин, която огражда двореца „Колхари“, Храмът на Катеризи — някогашна перла на анханската архитектура, с грациозни кули, увенчани със златни покриви, и високи куполи, поддържани от масивни контрафорси — сега представлява купчина от опушени камънаци, която почти е блокирала Пътя на боговете.
Трудно ми е да го гледам; очите ми продължават да търсят онзи град, по чиито улици минах за пръв път преди двайсет и няколко години. Не мога да си представя какво чувства Рейт, който е живял тук през целия си живот.
Но дори и да изпитва нещо, по онова негово лице на пустинен пророк не може да се прочете нищо. Докато Тоа Сител изнася речта си, той седи безстрастно до рамото ми, загледан в небето, с подвити под тялото крака в поза сейза.
Тоа Сител изнася впечатляващо представление; постът му на Патриарх сигурно е подобрил ораторските му умения. Той дори успява да вкара малко сълзи, говори задавено за тормоза, на който са били подложени елфите, джуджетата и останалите, за гнета, който им е бил наложен от Империята и колко искрен и дълбок ще да са били патриотизмът им и любовта към Анхана, щом са загърбили напълно естествената си омраза и са рискували живота си, за да спасят Патриарха, дрън-дрън, ала-бала.
Тук долу, в Двореца на боговете, аз не мога да спра да треперя и ледените окови прогарят китките ми. Застаналите около мен монаси се държат стоически, дори като че ли се чувстват удобно, свити върху каменните плочи на площада — сигурно владеят техниките за контрол по-добре от мен. Анханските войници, които ни охраняват, потропват с крака, опитвайки се да раздвижат кръвта си. Лъчите на изгряващото слънце са толкова ярки, че отблясъците им върху мечовете и доспехите режат очите ми — но днес то носи само светлина и никаква топлина.
Рейт поглежда на изток; бледите му очи търсят нещо, което се намира близо до изгряващото слънце.
— Толкова бързо… — мърмори той. — По-бързо от вятъра… по-бързо от сокола… по-бързо от шума на движението му. Приближава се с невъобразима бързина.
Едва сега разбирам за кого говори.
— Можеш ли да го почувстваш?
Той раздрънква оковите си и от ръцете му се ръсят няколко капки от черното масло, което продължава да се процежда през кожата на лявата му ръка; ръкавът му над лакътя вече е съвсем черен и аз виждам как петното се разпространява по рамото му.
— Не те ли боли? — питам го, потръпвайки.
— Да — отвръща безизразно той. — Боли.
Бързо. По-бързо от сокол, каза той. От задънената част в съзнанието ми, където пазя безполезни знания, изниква един факт. Соколът скитник пикира със скорост от над триста километра в час.
Ох, мамка му.
Ако Тан’елкот е намерил начин да накара двигателите да работят във физическите закони на Отвъдие, ни чака голяма гадост. Дори не ми се мисли какво още може да накара да проработи.