В залата нямаше никой; към арената се спускаха редове с празни пейки. Делиан бе оставен сам с болката. Но тя не бе дошла при него сама; промъквайки се заедно с нея, прикрити във всяка нейна пукнатина, се бяха появили ужасът и паниката, отчаянието и тъпото безразличие, които очертаваха бездънната бездна на смъртта.
Съвсем малка част от тази болка, от ужаса, отчаянието и смъртта беше негова; останалото идваше отвън. То се вливаше с пулса на реката в сърцето му откъм сияйната слънчева утрин, от чистия есенен въздух, в който щурмовите коли пикираха, кръжаха и сипеха огън.
На Делиан му оставаха само девет минути живот.
2.
Сълзите на слънцето разцъфват в идеални четирилистни фигури от висшия пилотаж, а правите като лазери следи на трасиращите куршуми от картечниците на турболетите изписват по улиците геометрични форми от експлодиращи камъни. Те се приближават към нас над Пътя на боговете и въздухът бучи от шрапнели, а аз…
Аз мога единствено да седя и да гледам.
Щурмовите катери прелитат над главата ми, сипейки ракети и бронебойни куршуми. Западната извивка на стената Сен-Даналин клюмва, сякаш се е уморила да стои изправена вече петстотин години; решава да поседне върху свлачището от тухли и вдига облак от варовиков прах. Оръдейните снаряди се забиват в улицата като гранати, които разпръскват шрапнели от натрошени камъни. Те покосяват армия, първородни, сопита — всички наред; шрапнелите нямат приятели.
А аз все още не мога да помръдна.
Парализира ме мисълта колко лошо съм преценил всичко.
Застанал на подиума, Тоа Сител протяга ръцете си към щурмовите катери. Може да се възторгва от мощта на неговия завърнал се бог или моли за милост, или просто е изпаднал в паника и напълнил гащите. Никой никога няма да разбере, защото една ракета пробива гърдите му — и Патриархът успява с изненада да погледне към озарените си от слънцето вътрешности — и се взривява в стената зад гърба му. Патриархът, командирът на сопитата, дворцовите рицари и по-голямата част от стената на Храма на Проритун се разтварят в огромната огнена топка, която изплюва кръв, парчета кости и големи късове камък към небето.
Ето това е то: точно за това говореше Рейт. Тан’елкот не би го направил. Той обича този град повече от целия свят.
Никога не би го направил.
Парчетата от Патриарха, храма и останалите се сипят с трополене и мокри шляпвания върху главите ни, но аз всъщност не чувам нищо освен монотонното бръмчене в ушите ми и знам, че щурмовите катери се изтеглят, подготвяйки се за повторно прелитане. Няколко бронетранспортьора се появяват над Шеста кула и се насочват към далечния край на Пътя на боговете в търсене на твърда земя, която да издържи тежестта на артилерията, която стърчи от оръдейните им кули.
Бронетранспортьорите откриват огън, изкъртвайки огромни парчета от каменните сгради по цялата улица; разказват ни играта с анфиладен огън — когато едрокалибрените куршуми пробиват доспехите със звучно дрънчене, сякаш господ разтръсква ламаринена кутия, пълна с камъни — и това най-накрая успява да привлече вниманието ми. Извръщам се настрани, за да могат окованите ми ръце да се хванат за Фонтана на Проритун зад гърба ми, и се издърпвам нагоре, оставяйки парчета от кожата ми върху опушения варовик. Падам във водата на плиткия фонтан, която вече е мътна от мръсотията и кръвта, и…
Ох…
Ох, мили, всемогъщи боже, мамка ти…
Вече ми е ясно.
Той може да подкара катерите, може да накара абсолютно всичко да работи…
Съдебната палата… може би Делиан… може би ако успея…
Господи, краката ми. Никога няма да успея…
Може и да греша. Трябва да греша.
Господи… Тишал… ако изобщо някой ме слуша: моля те, моля те, моля те, нека да греша.
3.
Някъде от дълбините на океана от болка и страх, използвайки реката вместо сетива, Делиан наблюдаваше битката. Тя прииждаше и се оттегляше в плетеница от противопоставящи се енергии като оживяла абстрактна картина. Небето се взривяваше в кървавочервено и синьо-лилаво, което преминаваше в жълтото, небесносиньо и зеленото на живите души в града. Цветовете се срещаха и се смесваха, разделяха се и отново се сливаха в наркотичен сън с неземна красота: като оживяла фигура на Манделброт, която се свива спираловидно вътре в себе си и отново изригва навън; във фонтан от диви цветя, разцъфнали в цялата си свежест и красота от противната купчина на грозната отчаяна бруталност.