Ти ми спаси живота.
Разтърсвам го така, че главата му отскача от камъка.
— Къде е Ма’елкот? — крещя аз в изпълнения с грохот въздух. — Можеш ли все още да го усещаш? Идва ли насам… или е спрял?
— Ти каза, че ще ме убиеш, ако ти се удаде случай — крещи в отговор той, — но вместо това ме спаси!
— Добре, де, размислих, мамка му! Не ме карай да съжалявам. Къде е той?
Погледът му се изцъкля, зареян в някаква тиха далечина, където кръвта, димът и грохотът на боя са само сън.
— Спрял е — казва той, снижавайки гласа си. — Спрял е на половин ден пеша оттук.
О, боже!
Пускам раменете му и заравям лице в шепите си.
Никога не съм си и помислял, че ще претърпя толкова съкрушително поражение.
По хубав път един монах може да измине за ден трийсет мили. Знам защо е спрял Ма’елкот и защо се намира на петнайсет мили от града. Знам какво чака.
О, боже!
Помолих те да греша и това е Твоят отговор.
5.
Делиан въздъхна.
Хвана предпазителя на меча и установи, че се страхува. Спомняше си твърде добре нетърпимата болка при разтегленото свръх границите си съзнание, която изпита, когато се бе прехвърлил в богинята; страхуваше се, че ако съзнанията им се докоснат директно, това за миг ще изпепели мозъка му.
Вместо да сложи ръката си върху дръжката и да се изправи срещу нея, той потърси в себе си енергийната верига, която беше създал, за да свърже боговете с реката и реката с боговете. Когато я намери, той си я представи по-скоро като канал, отколкото като верига; дълъг, тесен улей, пред който течеше болката на реката. През този канал той протегна едно пипалце от съзнанието си — опитвайки се предпазливо, почти нежно да докосне най-външната ѝ периферия.
Намери я в обширната тъмна бездна на ужаса и съмненията; обвита в слънчева светлина, плачеща с кървави сълзи.
Богинята повдигна главата си и го погледна. Той нямаше представа какво вижда; не усещаше нито тялото си, нито лицето си, защото представяше себе си просто като безплътна искрица съзнание.
— Познавам те. — Тя протегна пробитата си от нож длан, сякаш му предлагаше да го целуне с безкръвните устни на раната. Другата ѝ длан бе притиснаха към гърдата ѝ, над сърцето. — Дошъл си отново да ме измъчваш?
— Надявам се, че не — отвърна той.
— Дъщеря ми — простена тя и мрачна зима се спусна над робата ѝ от светлина. — Дъщеря ми умира.
Той си спомни за Деметра и Персефона, но не беше сигурен дали тази мисъл е негова, или бе дошла от нея.
— Много други живеят. Трябва да спасиш онези, които все още могат да бъдат спасени.
— Някога се създадох като спасителка — отвърна тя. — Сега съм просто образ на една мъртва жена. Вече не съм способна да спася никого.
— Няма да споря с теб. Трябва да действаш.
— Но как бих могла? Без тяло… без воля…
— Аз имам тяло. Вземи ме, както беше взела Рейт. Аз ще ти осигуря онова, което ти липсва.
По бузите ѝ започнаха да се стичат нови кървави сълзи.
— Не знаеш какво ми предлагаш…
— Не ти го предлагам. Настоявам: вземи ме. Спаси тези хора.
Той отвори съзнанието си за ранената богиня.
Тя безпомощно се понесе към него.
— Това ще те убие — проплака тя.
И той отвърна:
— Знам.
Привлече я към себе си и тя го обгърна, проникна в него и се превърна в него. Той прие болката ѝ и ѝ предаде решителността си. Чрез него тя се протегна към реката и тихо зазвънялата в сърцето му Песен на Чамбарая прогърмя с титанична мощ.
Пет минути.
6.
Богът почувства как любопитните пипала на едно съзнание, оцветени в нюансите на богинята, докоснаха за миг най-съкровената му природа…
И също така внезапно изчезнаха.
Съществото, което някога беше Колбърг, усети как призрачното ехо от болката на богинята изчезва от колективното съзнание; миг по-късно утихнаха и мълчаливите ридания на Фейт и то разбра, че е било предадено.
Момичето беше в безсъзнание и връзката беше прекъсната.
В съзнанието му изригна ярост и свирепият ѝ блясък изтри тревистите поляни по бреговете на Великия Чамбайген, изтри Ма’елкот, който крачеше по тревата покрай пътя, облечен в стилния си костюм, изтри лимузината, Социалната полиция, Ейвъри Шанкс — изтри всичко за миг въпреки цялата му божествена мощ.