В края на краищата той не е торба с лайна.
Разполагам с около две секунди, преди сопитата да ми надупчат задника. Възползвам се максимално от тях. Вдигам отново Косал, но този път оставям острието да увисне надолу, под ръцете ми, които са стиснали дръжката му.
Ма’елкот ме гледа. Устата му произвеждат безсмислени пукащи звуци; по-голямата част от дробовете му са останали в другата половина.
Със скоростта на мисълта в безкрайното „сега“ аз призовавам образа на Шана в съзнанието ми — видението на Палас Рил, призрачна сянка на богинята, която сияе в нощното небе. От очите ѝ струи вълнист поток от слънчева светлина, а ръката, която протяга към мен, е нежна като праскова в сянката на листата.
Време ли е вече? — прошепва Тя в сърцето ми.
Хвани ръката ми — отвръщам аз.
Призрачната ѝ ръка докосва моята и плътта ни става едно; нейната топла лятна кожа хвърля слънчева роса върху избледнялата ми от престоя в донжона ръка, а моето белязано от смъртта сърце Я пренася в хладната есен. Ние се сливаме и завихряме, подвластни на повърхностното напрежение и необузданост, докосваме се във всяка геометрично безкрайна точка и въпреки това сме разделени навеки.
Защото всички живеят заедно, но всеки умира сам.
В тази кратка секунда, когато се съединяваме в тайнство, на което Нашият брак е просто едно бледо ехо, Ние се споглеждаме и си казваме…
О, сега вече разбирам.
Самотна вълна от изгаряща меланхолия…
Само ако можех да бъда такъв, какъвто винаги си искала…
Само ако можех да те приема такъв, какъвто си…
… и реката се надига в мен от малкото, мръсно поточе в Седлото на Хрил до могъщите ръкави на Теранската делта, където Ние се вливаме в океана…
… и сърцето ми се разкъсва, защото единственото ми желание е да остана завинаги тук, с тях, но безкрайното сега достига своя край, когато Шана казва…
Сбогом, Хари.
… а аз дори не мога да отговоря.
Вместо това се сбогувам с мъжа, който е затворен в капана на въргалящия се в краката ми умиращ бог.
— Честит Ден на Възнесението, задник.
После падам на едно коляно и с цялата тежест на тялото ми вкарвам изписаното с руни острие на Косал в мозъка му.
Точно между очите.
А силата изригва обратно през острието, през юмруците ми, през ръцете, раменете ми — удря ме в сърцето, изригва през тила ми и отнася нанякъде света.
Двайсет и шест
Една приказка разказва за близнаци, родени от различни майки.
Единият е тъмният ангел на смъртта и разрушенията, пеперуда „Мъртвешка глава“, излюпена от пашкул от смъртна плът; другият е уродливият рицар на пламъка със сърце от пепел, ударено от гръм и тлеещо.
Всеки от тях живее, без да знае, че са братя.
Всеки от тях умря в битката срещу Слепия бог.
Свързват ги лунни нишки, изтъкани от любов и омраза, здрави в своята невидимост: обвързани са с бога, който някога беше човек, и с рожбата на тъмния ангел, с драконката и детето на реката, с мъртвата богиня и един с друг.
А там, където нишките се сплитат в едно плетиво, те съединяват разкъсаната съдба на световете.
1.
Не помня да съм бил мъртъв.
Но си спомням някои от сънищата, които се носят насам-натам из моето бавно пробуждащо се съзнание, и те като че ли са свързани с удавяне, с нечовешки силни ръце, които ме душат или нахлузват на главата ми найлонова торба. Опитвам се да крещя, но дъхът не ми стига…
Това сигурно трябва да се приема като добър знак за живота след смъртта. Сигурно е било много хубаво, щом го напускам с такава неохота.
Сигурно никога няма да разбера.
Иска ми се да водя разказа в хронологична последователност, ако е възможно. Няма да ми е лесно; някои от връзките са по-неуловими от обикновени причини и следствия. А не съм съвсем сигурен в какъв ред се случи всичко, както не съм сигурен дали това е чак толкова важно. Някой е написал някога, че посоката на времето не е от значение за физиката. Сигурен съм, че този позабравен физик ще бъде доволен да узнае, че моята история има смисъл само ако е разказана отзад напред.
Когато имате треска, това звучи много по-смислено.
Понякога се улавям да мисля, че животът е треска; че преди два или три милиарда години Вселената се е разболяла и животът с цялата му фантастична невероятност е просто някакъв трескав сън. Че суровата неподатливост на неодушевеното представлява имунната система на реалността, която се опитва да я излекува от живота. Че когато животът бъде унищожен, Вселената ще се събуди, ще се прозине и ще се протегне, и ще поклати метафоричната си глава, изумена от странното си въображение, което е създало толкова невероятен сън.