Но когато се ободря, забравям за това.
Невинаги е лесно да се направи разлика между екзистенциализма и лошото настроение.
Някой може да си помисли, че би трябвало вече да съм имунизиран срещу меланхолията, но не е така; като че ли съм имунизиран единствено срещу стареенето и смъртта. И така е по-добре — вечното веселие би ме лишило от бремето на човешкия опит. Защото въпреки всичко аз си оставам човек.
Повече или по-малко.
Но да разяснявам морала на една още неразказана история, означава да го лиша от смисъл. А целта е смисълът. Понякога си мисля, че най-голямата опасност от безсмъртието е неограничената възможност да се отплесваш нанякъде.
И така:
Мога да изпиша няколко страници за процеса на събуждането ми за пръв път в новия ми живот. Бих могъл да редувам избледняващите подробности от сънищата с невероятната мека топлина на вълнените одеяла и фино изтъканите ленени чаршафи, да смеся ободряващото парване на слънчевата светлина през затворените клепачи с леката животинска мускусна миризма на гъшия пух, с който е напълнен дюшекът, върху който лежа. Желанието да си спомням тези дреболии, е толкова силно, защото всяко индивидуално усещане за живот е изключително ценно за мен; макар всеки поет дъх е сладък като предишния, в него винаги се появява някаква горчивина, защото не мога да забравя, че дъхът е нещо уникално, също като самия мен, и всеки следващ, колкото и да е прекрасен, никога няма да е като предишния.
На мен обаче ми провървя: антидотът за тази горчивина ме чакаше край леглото ми и се хилеше с вълчата си усмивка.
Щом отворих очи, той каза:
— Здрасти.
Усмихнах му се и така открих, че имам устни; стиснах ръката му и така открих, че имам ръце. Миг по-късно открих и гласа си:
— Значи не съм мъртъв?
— Вече не си.
— О, това е добре — отвърнах и немощно се засмях.
— Какво му е смешното?
— Ами… щом те видях тук, бях почти сигурен, че това не може да е раят.
Вълчата му усмивка стана още по-широка: неговият заместител на смеха.
— На мен ми се струва достатъчно близко.
Замислих се върху това, докато гледах танца на прашинките в слънчевите лъчи. Прозорецът беше огромен, почти с размерите на гигантското легло с балдахин на осем стълба. Върху всеки стълб бяха монтирани фенери от лъскав месинг, а самите колони бяха изрязани от някакъв светъл камък, наподобяващ прозрачен розов мрамор, и името на този камък бавно изплува в съзнанието ми: тиерил.
Тогава разбрах, че се намираме в Отвъдие.
— Каин?
— Да?
— Сбъркал съм — казах аз. — И за мен това е достатъчно близко до рая. — По-близко, отколкото заслужавам, довърших наум.
Той се изправи и отиде до прозореца със съвсем леко нестабилна походка. Прозорецът гледаше на запад и следобедното слънце го заля с алено и златно.
— Радвам се, че така се чувстваш, Крис — рече той, — защото по-близо няма да стигнеш.
— Не разбирам.
Погледът му се зарея към залеза.
— Нека ти разкажа една история.
2.
Това наистина беше краят на света.
Светът, такъв, какъвто всички го познаваха, бил разрушен за един миг и заменен от нов свят, по-различен свят, толкова приличащ на предшественика си, че човек би могъл да ги обърка. Времето на несъществуване, което ги разделило, също беше несъществуващо; никой не го бе видял или чул и дори не бе почувствал промеждутъка, но всички знаеха, че го е имало.
Сега нещата вече бяха различни.
От обясненията на Каин разбрах какво се е случило в мига на обновяването на света: магията, скрита в изрисуваните върху острието на Косал руни, уловила шаблона на съзнанието на Ма’елкот, макар вече да съдържала в себе си този на богинята — но тъй като в онзи момент богинята се била докоснала до Песента на реката чрез Хари, шаблонът на Ма’елкот преминал и през двамата. Този шаблон, тази сянка, това съзнание щяло да се разнесе като дим на вятъра, да се разтвори в Песента, ако не била идеята за Възнесения Ма’елкот: образа, на който милиони Любими деца се молеха всеки ден; Силата, която му вливаха чрез енергията на своята преданост. Тази сила резонирала в същата честота като шаблона на Ма’елкот и хармонията им станала причина да се слеят за миг — и през Хари и богинята те докоснали Песента на Чамбарая.
В този момент Той станал едновременно бог на човечеството и съставна част на Световния разум — сила без прецедент във всички еони история на Родината. И заемайки това място, Той преместил света.