Ще ви кажа само това: Палас Рил избра да продължи.
Тя не можеше да бъде едновременно богиня и жена; въпреки че можеше отново да си направи смъртно тяло, никога нямаше да бъде отново само жена. Бил ли си някога бог, никога повече няма да бъдеш изцяло човек, но тя все още можеше да остане изцяло богиня.
И не знаеше друг начин да предпази семейството си.
Когато се простиха, Каин заби Косал в камъка, който лежеше в краката му, и продължи да го забива, докато навън не остана да стърчи само дръжката.
— Фейт, скъпа, слез долу за малко — каза той, оставяйки момичето на земята. Тя послушно стъпи на пясъка и се отдръпна на една крачка от него. — Да започваме — промърмори той.
И силата, към която се бе обърнал, му отвърна с огън.
Той протегна ръцете си и от дланите му изригнаха пламъци, ярки като слънце; на всички им се наложи да закрият лицата си с ръце и дори Каин бе принуден да затвори очи. Когато пламъците угаснаха, големият камък се беше стопил в локва от лава и Косал вече не съществуваше.
Палас Рил се беше сляла завинаги с реката.
Това бе нейният хепиенд.
Единствената музика, която съпроводи преминаването ѝ, бе плясъкът на вълните на Великия Чамбайген, шумоленето на две търсещи храна катерици и писъкът на самотен орел, който се носеше високо в небето.
Миг по-късно Каин погледна към Фейт.
— Готова ли си?
Тя кимна сериозно.
Той протегна ръце, за да я вдигне отново, но вместо това момичето го хвана за едната.
— Достатъчно голяма съм, за да вървя сама — рече тя.
— Да — съгласи се той бавно и с известна неохота. — Да, май вече си. Докато двамата си помагаха един на друг да се изкатерят по руините на кулата, в ума на Каин прозвуча сух глас.
Колко трогателно.
— Прояви малко уважение — промърмори той.
Каква ирония: човекът, който е най-малко склонен да прояви уважение, пръв моли за него.
— Затваряй си устата, по дяволите.
Фейт го погледна ококорено и примигна.
— Пак ли говориш с бог?
— Да — отвърна Каин.
Тя кимна с тържествено разбиране.
— Понякога бог може да е много злобно копеле.
— Съвсем правилно си го разбрала.
4.
Двамата преминаха между редиците на дворцовите рицари, които стояха мирно, с оръжия на гърдите и свалени знамена. Накрая, трепереща, макар да бе увита в огромен кожух от енотова кожа, стоеше Ейвъри Шанкс.
Каин и Фейт се спряха пред нея.
Тя срещна погледа му, без да потрепне.
— Фейт? — каза Каин, като пусна ръката ѝ и положи длан на вратлето ѝ. — Върни се заедно с гран маман в двореца.
Фейт го погледна с празния си поглед — в главата ѝ звучеше песента на реката.
— Добре — отвърна тя. — Обичам те, татко.
— И аз те обичам, миличка. Просто… просто има някои неща, които трябва да свърша сам. Ще се върна навреме за вечеря.
— Обещаваш ли?
— Обещавам — отвърна той и споменът за последното му обещание към нея и как се беше провалил в изпълнението му се заби като рибарски кукички в сърцето му.
Фейт неохотно се приближи до баба си и я хвана за ръката. Каин отново срещна погледа на Шанкс.
— Грижи се за нея.
Тя изсумтя.
— По-добре, отколкото се грижеше ти — отвърна тя. — По-добре, отколкото изобщо би могъл.
Докато ги гледаше как се отдалечават, хванати за ръце, подбирайки криволичещите пътечки, разчистени в засипаните с отломки улици, Каин промърмори:
— Винаги ми е вървяло на врагове.
Мм, ласкател, сухо отбеляза гласът в главата му.
Каин отвори уста, сякаш за да отговори, но вместо това се намръщи и безмълвно поклати глава. Раздвижи краката си и започна да се изкачва по съборената стена, отправяйки се към Пътя на измамниците, към Моста на глупците. Когато ми разказваше тази история, той каза, че просто е искал да се махне за малко от острова; Огледалото на Каин го потвърждава, но аз си мисля, че това не е цялата истина. Смятам, че той е искал да отиде в Лабиринта, за да види какво е останало от стария му квартал.
Да види какво е останало от самия него.
5.
Дупката в Моста на глупците, където гредите на подемния мост бяха изгорели до основи, беше покрита временно с талпи, за подпора бяха опънати конопени въжета. Тази сутрин работниците прекарваха оттам пълни с тухли колички и извадени варовикови блокове, затова Каин мина по малкия въжен мост, който се намираше малко по-нагоре по течението: той представляваше две опънати едно над друго въжета. Не се спря над водата — продължи да мести краката си един след друг по долното въже, докато плъзгаше ръцете си по горното, — но мислите за жена му не го напускаха, докато отдолу течеше реката. Той си спомни, или поне така твърди монологването му, за това, което му бе показала тя в онази безкрайна минута, когато той се беше слял с реката: че реката представлява всичко, което се намира в границите ѝ, и че всичко около нея е река.