Присъдата на Дънкан бе смекчена при известни условия. При първия намек за подривна дейност — притежаването на забранени литературни произведения например — сопитата щяха да забият ноктите си в задника на Дънкан и да го завлекат, вече не в Социалния лагер „Бюкянън“. Този път щяха направо да го киборгизират и да го продадат като Трудовак — а в робство Дънкан нямаше да изкара и една седмица; в сегашното си състояние нямаше да изкара и един ден.
Хари си спомняше спора между Дънкан и Тан’елкот, който двамата проведоха преди четири или пет години — когато Дънкан все още притежаваше достатъчно двигателен контрол, за да може да говори на глас.
— Ние смятаме, че видни от само себе си са истините: всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнимаеми права…
Споменът накара Хари да се усмихне. Дънкан цитираше Джеферсън с висок язвителен тон — което означаваше, че Тан’елкот отново го беше раздразнил. Той често прибягваше към Джеферсън, когато Тан’елкот го притискаше в логическия ъгъл.
Сцената се появи пред очите на Хари като наяве: Тан’елкот седи до масата в кухнята на Аби, която изглежда като играчка до масивната му фигура. Каната с кафе в грамадната му ръка прилича на чашка за еспресо. Той е облечен в безупречно ушит костюм на Професионалист, а шоколадовите му къдрици са прибрани в старомодна опашка. Той се държи със спокойната учтивост на манекен, но в очите му проблясва нескрито веселие. Харесва му да спори с Дънкан.
— Пропаганда и нищо повече — боботи той и вдига важно показалеца си. — Каквито и да са били намеренията на този хипотетичен създател — чиито мисли се преструваш, че знаеш, — мога да ти каза следното: боговете не се интересуват от права. Няма никакви права. Или неправди. Има само сила и слабост. Аз самият бях бог и познавам още неколцина; нас ни интересува структурата на оцеляването. Човешкият живот се определя от връзките му с останалите; от дълга му към неговия род. Пред лицето на този дълг животът, свободата и търсенето на щастие са безсмислени. Онова, което наричаш права на личността, е фантазия, типична за културата на една пропаднала цивилизация.
— Фашистки копелдак! — изхриптя възторжено Дънкан. Очите му се въртяха като безформени стъклени топчета, но гласът му беше ясен и по-силен, отколкото през последния месец. — Не може да се разчита на фашистите — първото нещо, което се жертва в името на доброто на държавата, е истината.
— Хм. Както кажеш. Щом не искаш да повярваш на моите думи, питай снаха си; тя е доста слаб бог, дефектен и провалил се бог, но все пак бог. Питай Палас Рил къде в нейната йерархия за оцеляване се подреждат правата на личността.
— Няма да тръгна да споря с теб за богове, самодоволен кучи сине — изграчи Дънкан.
Беше прекарал целия ден в седнало положение, привързан през гърдите с каиши към повдигнатия гръб на сгъваемото си походно легло, чиито колелца бяха застопорени край масата, където седеше Тан’елкот. Между кичурите на оредялата му бяха коса се виждаха изпъкнали, потрепващи вени; очите му се въртяха, ръцете му трепереха неконтролируемо и от единия ъгъл на устата му се стичаше пенеста слюнка, но съзнанието му в общи линии беше ясно.
Още тогава споровете за политическата философия като че ли бяха единственото нещо, което успяваше да задържи вниманието на Дънкан. Преди автоимунното разстройство, което прогресивно съсипваше мозъка му, да стане симптоматично, Дънкан беше професор по социална антропология, филолог и авторитет по въпросите на културата на Отвъдие. Винаги бе харесвал споровете, обичаше ги може би повече от всичко друго на света, включително и от семейството си.
Животът му едва не бе приключил в Социалния лагер „Бюкянън“ поради една-единствена причина: така и не се беше научил да си затваря устата.
Хари не можеше да спори с него. Нямаше подходящата настройка на съзнанието, за да подмята политически фантазии наляво и надясно. Винаги беше твърде зает да оцелява в реалността на своето съществуване, за да губи време в мечти за неща, които би трябвало да ги има. Понякога минаваха седмици, преди да успее да чуе свързано изречение от Дънкан, но Тан’елкот винаги успяваше да измъкне баща му от нирваната на тиха лудост, в която бе запечатан умът му.
Дънкан продължи: