Прииска му се да хвърли нещо по нея.
— Да, аз… — Той наведе глава, опитвайки се да прикрие виновното изражение от лицето си, и махна с ръка към пръснатите по бюрото диаграми. — Реших да свърша малко работа.
— С кого разговаряше? С Тан’елкот, нали?
Той сведе поглед към юмруците, които бе опрял в бедрата си.
— Знаеш, че не ми се иска да прекарваш толкова много време с…
— Да, знам — прекъсна я Хари. Често влизаха в спор за това, а точно сега не му се искаше да го започват отново. — Ще изляза за малко.
— Сега? — Напоследък свръхестественият покой не се задържаше задълго на лицето ѝ; и сега вече беше изчезнал. — Ще излезеш навън посред нощ?
— Да. Понякога го правя. — Не добави на глас: „И ти щеше да го знаеш, ако прекарваше с мен и дъщеря си повече от шест месеца в проклетата година“, но неизречените думи увиснаха между тях, отравяйки въздуха.
Тя отметна косата си назад и лицето ѝ придоби напрегнато, застинало изражение, което Хари помнеше твърде ясно от лошите стари дни, когато и двамата не можеха да отворят устата си, без да започнат да се карат.
Лошите стари дни? Кого заблуждавам? — помисли си той.
Това са лошите стари дни.
— Ще се върнеш ли за закуска? — попита тя; след което не се сдържа и му нанесе удар под кръста: — Или пак ще трябва да лъжа Фейт за това къде си отишъл?
Хари се накани да ѝ изръмжи нещо, но се спря. Кой бе той, че да се оплаква от ударите под кръста? Въздъхна тежко и поклати глава.
— Не. Не, ще се върна за закуска. Виж какво, Шана, съжалявам. Понякога просто искам да поговоря с някого…
Когато видя изражението на лицето ѝ, му се прииска да си беше отхапал езика преди тези последни думи.
Очите ѝ почти се затвориха и устните ѝ се свиха в болезнено тънка линия.
— Понякога дори си позволявам да се надявам, че може да поискаш да поговориш с мен.
— О, Шана, недей… виж, ние разговаряме. — Наистина беше така; понякога дори успяваше да я изтърпи, когато за милионен път повтаряше лекцията за това Колко Е Лесно Да Бъде Щастлив, ако просто се остави Да Бъде Носен По Течението, и други подобни глупости. Хари се извърна настрани, за да скрие изражението на лицето си. Шана не беше виновна и той за пореден път си обеща да не си го изкарва на нея. — О, забрави. Излизам.
Той пъхна и последните разпечатки в улея и се изправи. Шана пристъпи напред, сякаш можеше да го спре.
— Иска ми се да бъдеш по-внимателен с Тан’елкот. Не можеш да му вярваш, Хари. Той е опасен.
Хари я заобиколи, като внимаваше да не я докосне по пътя си към вратата.
— Да, такъв е — рече той и продължи по коридора, измънквайки под носа си: — Какъвто бях и аз някога.
Отзад, с безкрайното си бездушно търпение, го следваше Роувър.
4.
Шана го гледаше как се отдалечава, облегната на прозореца на кабинета му, притиснала пламналото си чело към студеното стъкло. Черният силует на неговия даймлер найтхоук пое по дългата, гладка, компютърно разчетена траектория към ниските облаци.
Тя тъгуваше по реката.
Четиридесет дни — помисли си тя. — Това всъщност са само пет седмици — добре де, шест. За шест седмици мога да изтърпя всичко.
След четиридесет дни, точно в 09:00 часа, щеше да започне смяната ѝ като богиня. В 08:30 тя щеше да си сложи респиратора, да легне в ковчега за свободен режим и да затвори капака; щеше да лежи неподвижна върху гел-леглото, докато течаха безкрайните минути на балансировката на масата — трансферът в свободен режим изискваше изключително точна обмяна на маса/енергия между вселените, — и през тези бавно изминаващи секунди тя щеше да тръпне в сладко очакване на беззвучния, разтърсващ съзнанието гръм на прехвърлянето в свободен режим. В очакване на първите нотки от Песента на Чамбарая: дълбокият, бавен приветствен химн, който щеше да напълни сърцето ѝ, събуждайки към живот ответната мелодия. Два пъти в годината, по три месеца наведнъж, тя можеше да бъде част от реката.
Два пъти в годината можеше да бъде цяла.
Никога не каза на Хари как копнее за тази музика; никога не му каза колко пуста и празна се бе превърнала Земята за нея. Обичаше го твърде много, за да му каже колко е мъчителна самотата в леглото ѝ. Не можеш ли да го разбереш? — проплака сърцето ѝ към отдалечаващата се кола. — Не виждаш ли колко съм самотна?